Свободно време

Семейни тайни и грандиозни любови оформят съдби в романа „Черна торта“

Опияняваща история, която ни напомня, че семейството е истинският ни дом

02.12.2023г. / 07 30ч.
Михаела Лазарова
Корица: Таня Минчева

Корица: Таня Минчева

Черна торта“ е впечатляващият дебют на Шармейн Уилкерсън, провъзгласен и от медиите, и от читателите за една от книгите на 2022 г., и вече можем да го четем и у нас, благодарение на издателство „Емас“. Откриваме романа сред финалистите за дебют и за исторически роман на годината на наградите „Гудрийдс“, както и в препоръките за четива на Тейлър Дженкинс Рийд, Барак Обама, радио BBC… Макар и „Черна торта“ да е дебютен роман за Шармейн Уилкерсън, още от първите страници става ясно, че е опитна разказвачка. Шармейн работи дълги години като журналистка, публикува и разкази.

А ето какво споделя на българската публика: „За мен е огромна радост да имам възможността да споделя с вас дебютния си роман. В центъра на сюжета стои едно карибско-британско-американско семейство и се надявам и вие, българските читатели, да оцените универсалността на емоционалното пътешествие на персонажите. Тази книга  разказва за семейни тайни, предателства и загуба, но също така за преданост, любов и втори шансове. „Черна торта“ ни показва каква сила носят историите и как разказвачеството обединява хората“.

Шармейн Уилкерсън проследява пътя и изборите на едно семейство през поколения и континенти, през преданост и предателства, надежда и разочарование. Този пъстър, пропит с аромат на карибски ром и океанска сол роман вече стигна и до малките екрани с едноименния сериал, по който работи продуцентската къща на Опра Уинфри.

За книгата:

1965 г. Кови Линкук, все  още младо момиче, е заподозряна  в убийството на своя годеник. Тя няма друг избор, освен да  избяга от карибския остров, който  досега е наричала свой дом, и да изостави всичко познато  – семейството и близките си, дори идентичността си – в  търсене на ново начало. 

2018 г. Елинор Бенет, вече  възрастна дама, ненадейно умира  в калифорнийския си дом. След  смъртта ѝ адвокат свиква двете  ѝ деца Бени и Байрън, за  да им предаде нейното последно  желание. Елинор им е записала  дълго аудиообръщение и е заръчала  да си поделят нейната традиционна  ямайска черна торта, „когато  настъпи правилният момент“. Въпреки  нестихващото неразбирателство  между Бени и Байрън те се  съгласяват да изпълнят волята  на майка си. След като започват  да слушат записа, бързо разбират, че цялата история на семейство  Бенет почива на лъжи – пред  Бени и Байрън се разкрива  един нов свят на прикрити  самоличности и мрачни тайни.  Изглежда, всичко е започнало през 1965 г. с една млада плувкиня, готова на невъзможни неща, за да преобърне съдбата си…

Из медиите:

„Черна торта“ демонстрира всички начини, по които ние използваме храната – не само като питание, но и като средство за разказване на истории.“ – „Ню Йорк Таймс“

„В един момент възхитително сочна, а в следващия – изключително мъдра.“ – Тейлър Дженкинс Рийд

„Специална, красиво написана книга, толкова богата и опияняваща, колкото ямайската торта в заглавието.“ – „Гууд Хаускийпинг“

„Толкова красиво написана – даже не мога да повярвам, че е дебют... Тортата е лепилото, което държи заедно всички пластове, и сцените са толкова добре нарисувани, че почти усещах вкуса на тортата и топлата морска вода по кожата си.“ – Ники Мей, авторка на „Wahala“

За авторката:

Шармейн Уилкерсън е от карибско-американски произход, прекарала голяма част от детството си в Ямайка, после дълго живяла в Щатите, а сега нарича Рим свой дом. След като завършва колежа „Барнард“ и Станфордския университет, тя работи като журналистка. Разказите ѝ са публикувани в различни списания и антологии, а дебютният ѝ роман „Черна торта“ е в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.

Откъс

Пролог

Тогава

1965 година

Беше длъжен да знае, че всичко ще свърши така. Трябваше да се досети още в деня, в който онази чернилка, жена му, избяга от вкъщи. Или когато видя как дъщеря му плува в залива, блъскана от бурята. Дори още по-рано – когато родителите му го домъкнаха на този остров и промениха имената си. Сега стоеше на ръба на водата и наблюдаваше как вълните се разбиват в скалите на бяла пяна. Оставаше му само да чака морето да изхвърли на брега тялото на дъщеря му.

Един полицай му махна да се приближи. Беше момиче. Досега не беше виждал жени полицаи. Тя държеше събрана на топка бяла тъкан – булчинската рокля на дъщеря му, изцапана с черни трохи и лилава захарна глазура. Сигурно парчето торта бе паднало на скута ѝ, докато скачаше рязко от масата. В спомена му изплува онзи момент: тракане на чинии, звън от счупено стъкло по покрития с плочки под, нечий вик. Тогава погледна към дъщеря си, но тя беше изчезнала и само атлазените ѝ пантофки се търкаляха на моравата отпред като малки преобърнати лодки.

Първа част

Сега

2018 година

Тя е тук.

Байрън чува да се отваря вратата на асансьора. Първият му порив е да се затича към сестра си и да я притисне в обятията си. Но когато Бени се навежда към него да го прегърне, Байрън я отблъсква, после се обръща и чука на вратата към офиса на адвоката. Усеща ръката на Бени върху рамото си и се отърсва от нея. Бени застива с отворена уста, но не казва нищо. А и има ли изобщо право да казва нещо? Байрън не е виждал Бени от осем години. А ето че сега майка им ги бе напуснала завинаги…

Какво очакваше Бени? Скарването със семейството прерасна в студена война. Всички тези приказки за социално отхвърляне, дискриминация и тям подобни нямат никакво значение. Според Байрън с каквито и проблеми да се сблъска човек на този свят, винаги ще се намери някой да прояви разбиране. Още повече, че времената се менят. Наскоро дори прочете статия за хора като Бени.

Хора като Бени.

В статията се казваше, че такива като нея обикновено са обречени на самота. Но от Байрън няма да получи съчувствие, не. Бенедета Бенет се лиши от този лукс преди години, когато обърна гръб на семейството си, независимо от твърдението си за обратното. Този път поне се появи. Преди шест години в окръг Лос Анджелис Байрън и майка му седяха пред ковчега на баща му в черквата, напразно очаквайки Бени. По-късно Байрън се чудеше дали не е зърнал сестра си на задната седалка на един автомобил, който минаваше през гробището. Всеки момент ще се появи, помисли си тогава той. Но не, от Бени нямаше и следа. Получи от нея само есемес, в който пишеше Съболезнования. После мълчание, проточило се с месеци. С години.

От година на година той беше все по-малко сигурен, че Бени е била там в онзи ден и най-вече, че изобщо е имал сестра.

Че някога е имал малка къдрокоса и кръглолика сестричка, която го следваше по петите.

Че го бе окуражавала с викове на националните спортни състезания.

Че когато пое в ръце докторската си диплома, гласът ѝ бе долетял до него от публиката.

Че е имало време, когато не се бе чувствал както сега: осиротял и вбесен.

Бени

Адвокатът отваря вратата и Бени плъзва поглед покрай него, сякаш очаква да види майка си в стаята. Ала сега са само двамата с Байрън, който дори не я поглежда.

Адвокатът говори за някакво писмо, оставено от майка ѝ, но Бени не може да се съсредоточи, защото не сваля очи от брат си. Косата му е прошарена със сиви нишки, които преди ги нямаше. Но защо ли се учудва? Брайън е на четиресет и пет, не на десет. За всичките тези години по-големият ѝ брат нито веднъж не я беше ударил или блъснал, нито дори когато беше малка и се случваше да му се нахвърли и да го ухапе като кученце.

Първият спомен на Бени за Байрън: двамата седят на дивана, тя се е сгушила в него и той ѝ чете книга за приключения. Вече е голям, краката му докосват пода. Байрън млъква за миг, за да разроши косата ѝ, да подръпне ушите и нослето ѝ и да я гъделичка, докато тя се задъхва от смях и примира от щастие.

 

Писмото

Майката им е оставила писмо, казва адвокатът. Името му е господин Мич. Той се обръща към Байрън и Бени така, сякаш ги е познавал цял живот, но Байрън помни, че го е виждал само веднъж досега, когато майка му се нуждаеше от помощ миналата зима след инцидента, за който приятелят му Кейбъл твърдеше, че не било инцидент. Байрън бе придружил майка си до офиса на господин Мич, после се върна да я чака в колата. Седеше вътре и гледаше как по широкия жълтокафяв тротоар няколко хлапаци карат скейтбордове между сградите на два магазина за луксозни стоки, когато на страничното стъкло почука полицай.

Такива неща се случваха толкова често в съзнателния живот на Байрън, че понякога забравяше да се ядосва. Но в повечето случаи, приближеше ли се полицай, или патрул спираше колата му, той пропадаше в бездната между два удара на сърцето и чувстваше как кръвта бушува в тялото му – водопад, който влечеше със себе си вековна история, заплашвайки да изтръгне земята под краката му. Изследванията, книгите, лекциите, стипендиите, които възнамеряваше да учреди – всичко можеше да изчезне за част от секундата заради някакво глупаво недоразумение.

Едва след като полицаят отвори багажника на патрулката и се върна с екземпляр от последната му книга („Може ли да ми дадете автограф?“), на Байрън му хрумна, че ако един мъж седи сам в кола и наблюдава подрастващи момчета да се пързалят на скейтборд, би събудил основателно подозрение, независимо какъв е цветът на кожата му. Добре, той признаваше, че причината невинаги беше, задето е чернокож. Макар в повечето случаи да беше.

– Нека ви предупредя – казва сега господин Мич. – Става въпрос за майка ви. Трябва да сте готови.

Готови ли?

За какво да са готови? Майка им е мъртва.

Неговата майка.

Той не вижда какво по-голямо значение би могло да има всичко от сега нататък.

 

Би и Би

На масата има пълна кутия с документи с етикет Имущество на Елинор Бенет. Господин Мич изважда отвътре кафяв плик с почерка на майка им и го слага пред Байрън. Бени придърпва стола си по-близо и се навежда напред, за да го разгледа. Байрън си дръпва ръката, но оставя плика на масата. Мама го е адресирала до Би и Би – винаги използваше тези прякори, когато пишеше или говореше на двамата.

Бележките до Би и Би обикновено бяха закрепени върху вратата на хладилника с магнит. Би и Би, на печката има ориз и грах. Би и Би, надявам се, че сте оставили мръсните си обувки пред вратата. Би и Би, много ми харесаха новите обеци. Благодаря ви!

Мама ги наричаше Байрън и Бени само когато им говореше поотделно, а когато беше разстроена, наричаше Бени Бенедета.

Бенедета, какво става с бележника ти? Бенедета, не говори с този тон на баща ти! Бенедета, трябва да поговорим.

Бенедета, моля те, върни се у дома.

Господин Мич казва, че майка им е оставила писмо, но основната част от последното ѝ послание е на аудиофайл, за чийто запис са ѝ били нужни повече от осем часа в продължение на четири дни.

– Е, хайде, четете – господин Мич кимва към плика.

Байрън го отваря и изтърсва съдържанието му: флашка и бележка, написана на ръка.

Той чете бележката на глас. Колко типично за мама!

 

Би и Би, във фризера има малка черна торта за вас. Не я изхвърляйте.

 

Черна торта. Байрън неволно се усмихва. Всяка година мама и татко отбелязваха годишнината си с черна торта. Казваха, че това не е истинска сватбена торта. Мама приготвяше нова торта веднъж на всеки пет години и я слагаше в камерата. Твърдеше, че ако е напоена хубаво с ром и портвайн, черната торта може да издържи целия период на брака им.

 

Искам да седнете двамата заедно и да изядете тортата, когато дойде времето. Вие ще разберете кога.

 

Бени закрива устата си с шепа.

 

С обич, мама

 

Бени заплаква.

 

  • Корична цена: 24 лв.
  • Обем: 440 стр.
  • 14,5х21 см.
  • меки корици
  • превод: Евелина Банева
  • художник: Таня Минчева, Kontur Creative
  • редактор: Цвета Германова
  • ISBN: 978-954-357-608-1
Коментирай
Свободно време