„Шепотът на музата“ от Лора Пърсел

За книгата

В лондонския театър „Меркурий“ се носят слухове за проклятие.

Говори се, че главната актриса, Лилит, е сключила договор с Мелпомена, музата на трагедията от древногръцката митология, за да се превърне в най-великата актриса, живяла някога. Ревнивата съпруга на собственика на театъра обаче има известни подозрения към Лилит и изпраща гардеробиерката Джени да я шпионира.

Скоро Джени открива, че Лилит е колкото изумителна в изпълненията си, толкова и провокативна по природа. На сцената сякаш е обсебена от героините, които играе, но извън нея тя е трагична като музата, която я вдъхновява. Джени съчувства на амбициозната актриса и не след дълго се сприятелява с нея.

Но когато в театъра започват да се случват странни събития, Джени се чуди дали слуховете не са верни и се опасява, че когато музата поиска своето, цената ще бъде твърде висока.

Очаквайте на 20 май 2025 г.

Откъс

Щях да се справя с каквото и да ми поднесеше театърът, дори с актрисата, която ужасяваше госпожа Дайър, само и само семейството ми да има сигурност.

Опитах се да си напомня за тази решимост следващия ден, докато стоях пред гримьорната на Лилит Ериксон и я чаках да се върне.

Бях сама в коридора, който бе необичайно тих и безлюден за толкова активен театър. Стените бяха тапицирани с тъмночервен брокат, поизбелял около лампите.

От дясната страна на коридора бяха подредени протрити врати: на първата със златни букви бе изписано името на водещия актьор Антъни Фрост, но на тази на Лилит Ериксон надпис нямаше. Вероятно неотдавна бяха заличили името на предишната изпълнителка на главни роли и чакаха новата да се докаже, преди да поставят нейното.

Покрай краката ми се шмугна мишка и изчезна в дупка в пода. Мигове по-късно се появи котка с вирната опашка. Като ме забеляза, измяука, смени посоката и се отърка в пищяла ми.

– Здравей. – Гласът ми прозвуча твърде гръмко в тишината. Котката отново измяука, а аз се наведох и я погалих. После чух друг шум зад гърба си, леко почукване. Ръката ми застина. – Това друга мишка ли е, писанке?

Настана пауза, след която прозвуча приглушен гърлен стон. Котката просъска и избяга. Нещо се блъсна от другата страна на вратата на гримьорната. Отскочих встрани. Вратата явно бе заяла. Отвътре създание отчаяно дращеше по нея и я блъскаше с цяло тяло. Мерна ми се горкият Юджийн Грийвс в последните му мигове. Върнаха ми се думите на Сайлъс. Небрежният ви език може да отприщи всевъзможни злочестини. Нямаше как да е това...

Но все пак започнах да го правя – да се завъртя три пъти, както той ме бе инструктирал. Вратата се отвори и отвътре изхвърча някаква тъмна маса. Имах време само да ахна, преди съществото да подкоси краката ми и да се просна на пода. Нещо гадно покапа по лицето ми. Затворих очи.

– Евридика! – прогърмя по коридора всепроникващ глас, който можеше да принадлежи само на обучен актьор. – Евридика! Стига вече! Седни долу!

Когато отворих очи, над мен бе сведено издължено лице, оградено от облак черна коса, което виждах наопаки.

– Олеле – развеселено рече то. – Хайде да ви изправим на крака.

Почувствах се пълна глупачка, когато поех протегнатата ръка и се надигнах. Жената, която ми помогна, бе висока и тънка, по-скоро впечатляваща, отколкото красива, с много изявени черти. Посочи към нещо, което сега видях, че е пудел.

– В креватчето, Евридика.

Кучето мигом се подчини и припна обратно в гримьорната с подвита между краката опашка. Жената поклати глава.

– Не ми беше хрумвало, че може да си отваря вратата. Ще трябва да ѝ простите. Боя се, че има ужасни маниери.

Не беше кой знае какво извинение.

– Не се ли очаква от собственика да даде на кучето добро възпитание?

Тя последва пудела и седна пред тоалетката с повдигната вежда.

– Явно допускате, че аз имам такова.

Значи това беше Лилит Ериксон. Провокативна от първата минута. Неприятно ми беше, че ме видя просната в прахоляка. Не ми бе потръгнало от самото начало.

– Е, аз пък имам възпитание – отвърнах натъртено, докато отупвах полата си. – Джени Уилкокс, новата ви асистентка. Драго ми е да се запознаем.

Лилит се засмя.

– Не, никак не ти е драго! Различавам от километър лошата актьорска игра. Влез вътре, за бога, и остави тези преструвки. И двете знаем, че ни се налага да общуваме.

Когато влязох в гримьорната, имах чувството, че съм попаднала в гробище. На всяка повърхност бяха поставени лилии – в букети или единични стъбла, вързани с панделки. Миризмата им бе задушлива. Евридика ми изръмжа. Лилит отвори емайлирана кутия и ѝ хвърли бонбон, за да я укроти.

– Не се тревожи. Тя е опасна само когато аз я искам такава.

Не стига, че ми се бе паднала актриса с толкова дръзко лице, ами трябваше да търпя и враждебен домашен любимец. Обикновено обичах кучета, но това тук беше като митичния Черен звяр. Можех да се закълна, то знаеше, че съм дошла да шпионирам господарката му.

– Никой не ми каза, че имате куче.

– Патрона едва вчера ми даде отпуск да отида да я доведа. – Размаха кутията към мен. – Ментов бонбон?

Поклатих глава. При всички тези цветя гримьорната изглеждаше претъпкана. Гардероб и огледало на стойка заемаха повечето от пространството. Имаше малко канапе и шивашки манекен, но те бяха едва сместени.

– Значи си новата ми асистентка за обличане и гримиране – продължи Лилит. – Явно имам нужда от такава, макар че винаги съм се справяла чудесно и сама. Обикновено актрисата сама избира асистент, но можеше да се очаква, че госпожа Дайър ще ме изпревари и ще сложи прът в колелата. – Огледа ме преценяващо с премрежени очи. – Хм, значи ти си малкото ѝ протеже. Шефът дава път на мен, а тя на теб, така че и двете правим своя дебют в този споделен от тях експеримент. Как каза, че ти е името?

– Джени Уилкокс.

– Да, вярно. Ужасна съм с имена. Не бива да се сърдиш, ако си измисля мое, с което да те наричам.

Проскърцах със зъби.

– И в пиесите ли го правите? Измисляте си реплики?

Очаквах да се ядоса, но тя отново се засмя.

– Не, не. Но мисля, че там е проблемът. Главата ми е пълна с текстове и няма място за нищо друго.

– Всъщност съм тук, за да се уверя, че костюмите ви прилягат.

По лицето ѝ пробяга паника.

– О, тези ужасни хора от гардеробната вече са ти помътили главата с техните правила. Те имат мерките ми.

– Отпреди повече от година са. – Направих няколко крачки и застанах зад стола ѝ. – Мерките се променят.

Особено ако се ядат много бонбони – добавих натъртено.

Лилит плесна с фините си длани.

– Браво! Виждам какво е направила госпожа Дайър. Знае, че съм алергична към котки и е пратила такава в гримьорната ми.

И така, тя знаеше, че госпожа Дайър ѝ е противник; не беше глупачка. Очевидно Лилит не биваше да бъде подценявана.

– Алергична сте към котки? Че как оцелявате при толкова много наоколо? Току-що видях една отпред.

– Не е чак толкова фатално. Мога да изтърпя присъствието им в театъра. Но би било проблем някоя такава проклета животинка да дойде и да се валя из нещата ми. – Тя кимна към цветята. – С помощта на Евридика и лилиите ги държа настрани. Сега и ти ще успяваш да го правиш.

Наблюдавах отражението ѝ в трикрилото огледало. Тя наистина имаше вид, сякаш би могла да омагьосва. Беше идеално подбрана за лейди Макбет; човек искаше да я гледа, за да види какво още ще направи.

– Е, ще имам грижата котки да не доближават до костюмите ви – обещах. – Но първо ми позволете да ви взема мерките.

Лилит сви устни, засмукала бонбона си.

– Ама че си упорита! Не може ли да си почина за малко? Чудесно завръщане у дома, няма що. Да си бях стояла в Саутенд.

– Не е толкова уморително да ви вземат мерки, госпожице Ериксон. Просто се изправете, аз ще свърша всичко.

Тя неохотно се надигна от стола.

– Виждам, че няма да мирясаш, докато не стане твоето. Ама че ужасна седмица. Не ми стигаше новината, че Юджийн Грийвс е починал, а сега съм оставена на милостта на тормозеща ме асистентка.

Застинах, като чух името.

– Онзи клет актьор ваш приятел ли беше?

Тя обърна към мен тъмнокосата си глава.

– „Приятел“ е може би твърде силна дума. Бях част от трупата на Юджийн Грийвс. Силно му се възхищавах, но до такъв талант е невъзможно да се работи. Със същата сила може и да не си на сцената.

– Така е – признах, като се разрових в спомена си. –

Изобщо не помня останалите актьори.

– О, значи си го гледала в пиеса?

Навлажних устни. Не бях искала да засилвам болката на госпожа Дайър, като ѝ разправех на какво съм станала свидетел, но по отношение на Лилит нямах такива скрупули.

– Гледах го как умира.

Сивите ѝ очи се разшириха.

– Не!

– Беше ужасно. Благодарете на щастливата си звезда, че сте сменили театъра, преди да се случи това. Не знам как трупата ще продължи там след трагедията.

Тя остана мълчалива за момент. Нещо в изражението ѝ се промени. По него се четеше нещо ново, не точно скръб или тъга.

– Кажи ми, Кити – нареди тя.

– Името ми е Джени – поправих я.

Тя махна с ръка, сякаш бе нещо маловажно.

– Кажи ми, случайно да си забелязала дали Юджийн Грийвс е носел някакъв часовник?

Евридика изръмжа от постелята си. Може би отвън минаваше друга котка.

– Да, носеше.

Госпожа Дайър също бе споменала часовника, онзи с музата, но разговорът бе на съвсем друга тема. Странно, че Лилит мигом попита за него, без да се поинтересува за последните мигове на колегата си, дали е страдал, без да покаже обичайната загриженост на човек със сърце.

• Изданието е с цветни порезки  
• Обем: 400 стр.
• Корична цена: 29,95 лв.
• ISBN: 9789542624639
• Превод: Надя Баева
• Издателска къща „Хермес“ ООД