Повече сигурни места за щастливи игри е инициатива на Белла България, която планира да се изградят нови детски площадки в различни български градове. Ние от www.az-jenata.bg подкрепяме този проект, защото вярваме, че именно големите компании могат и трябва да се погрижат за местата за игра на нашите деца.

Децата на детската площадка – това бе основната тема на разговорът ни с Вероника Вълканова – доцент във Факултета по начална и предучилищна педагогика при Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

Кои са основните ползи от играта на детската площадка?
Преди всичко, детската площадка е чудесна алтернатива за онези малчугани, чието детство преминава в панелните градски “кошери”. Те нямат късмета да живеят във фамилна къща с двор, но също се нуждаят от място “точно зад ъгъла” или съвсем близо до вкъщи, където да построят пясъчна кула, да намерят охлюв, да се катерят, да “изследват” заобикалящата ги действителност... Детската площадка е контролирано от възрастните пространство за двигателна активност, игра и общуване, но предимството на обществените площадки за деца е във възможността именно за общуване и взаимодействие на децата.
Здравите деца – особено в предучилищна възраст – са като “пружинки” и изпитват огромна потребност от движение. Те обичат да танцуват, да тичат, да се провират, да се люлеят, дори просто да подскачат и да се въртят около оста си. В това отношение детската площадка предлага достъпни уреди за разнообразна физическа активност. Нещо повече, това пространство има и дискретна образователна функция, защото децата могат да овладяват и усъвършенстват познания за сензорните еталони – за цвят, големина и форма. Например, за окраската на уредите най-често се избират основните цветове – жълт, син и червен, а понякога и допълнителните – оранжев, зелен и лилав. Цветовете обикновено съпътстват родителските указания (“Качи се на жълтата люлка”), но правилното им назоваване и разпознаване може да се превърне в забавна игра.
Играта е основният мотив за посещаване на детската площадка. Детството е онази щастлива възраст, когато въпросът “Искаш ли да играеш?” има магически заряд и действа като незабавен стимул. Тук няма какво повече да се “агитира” – площадката е малък игрови комплекс на открито и представлява своеобразен фитнес за деца.
Все пак, най-важната, според мен, функция на детската площадка е социализиращата. Най-често площадката е онова “поле”, на което малчуганите за първи път виждат “себеподобни”... Тези “близки срещи от третия вид” са важни за развитието на децата, които от момента на раждането си са заобиколени предимно от възрастни “великани”. Срещата с връстници трябва да предхожда периода на яслата или детската градина, за да се избегне “шока” у детето, внезапно осъзнало, че светът може да бъде и място без мама и татко, без близките познати хора. Ето защо, площадката за игра е лишен от насилие и стрес начин детето да се научи да общува с други деца.

На каква възраст децата осъзнато стават част от играта и групата, играещи на площадката?
Всеки родител е свидетел на това как в своето развитие детето преминава през няколко основни игрови фази. Първоначално детето няма нужда от партньор, защото изглежда, че се “заиграва” с всичко, което се появи пред погледа му – дрънкалка, кубче, пръстите на собствените му крачета... За игра, обаче, можем да говорим едва след като детето е овладяло различни варианти на действия със заобикалящите го предмети. Детето манипулира с предметите само по начина, показан му от възрастните. Липсата на подобен опит ограничава развитието на игровата култура на подрастващите.
След като срещнат други малчугани, известно време децата играят “едно до друго”, защото “по инерция” извършват познати действия.
Следващият етап – съвместната игра – е важна стъпка в социалното съзряване на човешкото същество. Тя може да се реализира едва след психическото “разграничаване” на детето от родителите, т. е около 3-годишна възраст, когато започне да говори за себе си в първо лице и употребява личното местоимение “аз”. С други думи, независимо дали детето участва в игра на площадката или в детската градина, то трябва да притежава самоусещане на отделно от родителите самостойно същество. Разбира се, никое дете не може да вербализира психическите си процеси и състояния, но децата “свръхсетивно” долавят, когато са обект на безусловна обич, уважение и адекватна подкрепа.
Ето защо, въпросът Ви няма еднозначен отговор – децата, които растат в условия на хармония, взаимно уважение и духовни семейни ценности, още на три години влизат в партньорски игрови взаимоотношения. И обратно, има многобройни примери от детската площадка на 6–7-годишни деца, които не умеят или не желаят да играят с другите – деца, чиято семейна среда изобилства от физическо, психическо и емоционално насилие.

Доколко децата се учат как да разрешават конфликтни ситуации, докато играят? Нужен ли е арбитър?
Детската игра е уникално съчетание от фантазия, игрови опит и напълно реални междуличностни отношения. Детето съзнава, че случващото се е “на ужким”, но малките деца се опитват да разрешават ситуациите на конфликт и противоречие по единствено познатия им начин – онзи, който са наблюдавали в собственото си семейство. Затова всеки път, когато надзърна към детската площадка под прозореца ми, откривам “палитра” от реакции – от “добре, ти ще пълниш камиона с пясък, аз ще го извозвам”, през “не ми се бъркай, жените не разбират от тези работи” до “бутна ми кулата, отрепка такава, ще те удуша, бе, боклук”. Уточнявам, че децата, изрекли тези думи, са в предучилищна възраст! Речника на по-големите няма да коментирам от неудобство пред аудиторията Ви...
Ето защо, детската площадка, като място, където се срещат деца на различна възраст и от различни семейства, предоставя възможности за евентуално коригиране на детските “стратегии” за справяне с конфликт. Казвам “евентуално”, защото възможностите са по-скоро теоретични, поне според собствения ми опит. Разбира се, арбитър може да се намеси, но само, ако е човек с авторитет пред всички спорещи деца или избере “обективен” подход, т. е., да се концентрира върху проблема, а не върху отношенията. Какво се получава най-често – децата повишат глас, после започват да си крещят и някоя майка “орлица” скача да защити своето отроче чрез груби или обидни квалификации към “агресора” – чувала съм реплики като “идиотче малко, така ще се държиш вкъщи”, “ще ти скъсам ушите, жалък пикльо такъв” и други подобни от на пръв поглед възпитани жени. След това се намесват други майки и ситуацията на конфликт се задълбочава, пренася се на друго равнище.

Има ли препоръчителна честота за игра на детската площадка или колкото повече – толкова повече?
След периода на първоначално “опознаване на територията”, когато родителят внимателно въвежда детето в новите условия за игра, посещаването на детската площадка може да става толкова често, колкото възрастните могат да си позволят. В начална училищна възраст детето вече само може да “отскача” за среща с приятелите на площадката, ако родителят е сигурен, че то няма да се отдалечава и че ще спазва определеното времетраене за игра. Често се случва родителите на групата деца, играещи с години на една площадка, да дават “дежурства”, с което осигуряват спокойствието си за безопасността на децата и подкрепа на играещите при необходимост.
Все пак, не бива детската площадка да заменя многообразието от дейности и активности, необходими на едно дете – разходката в парка с мама и татко, екскурзията в планината, карането на колело и кънки и т. н.

Какви са най-честите грешки, които допускат родителите на детската площадка?
Нека отново да подчертая, че детската площадка е пространство за активни движения и игра, най-често съвместна, т. е., място за забавление. Родителите понякога забравят това...
На първо място, най-честата грешка е неподходящото облекло на детето! Някои майки или баби обличат детето като за модно ревю... Дрехите трябва да са удобни и вече “изпробвани” в други условия. Освен това да бъдат от естествени материи и с възможности за комбиниране според активността на малчугана и атмосферните условия. “Навличането” естествено води до изпотяване, но вместо да преоблекат детето с други, по-леки дрехи, възрастните ограничават неговите физически действия (“Не тичай, ще се изпотиш!”). Освен това, новите дрехи “изискват” от родителя да крещи на детето реплики като “Ако си изцапаш новата пола, повече нищо няма да ти купя”, “Да не си скъсаш панталоните на пързалката, че баща ти ще те пребие”, “Ако още веднъж стъпиш в локвата, те оставям тук – който иска да те вземе”, “Прибирам те, ако ще ми късаш нервите” и т. н. Е, и аз не бих се забавлявала, ако ми поставят подобни ограничения...
На второ място сред грешките са прекомерните забележки и критики, отправяни към детето, които пречат на структурирането на неговата личност и Аз-концепцията му във възрастта 3-7 години. Да не говорим, че “излагането” пред приятелите е предпоставка за установяване на отношения на неравнопоставеност между децата.
На трето място е препятстването на изграждане на истински приятелски връзки между децата. Често родителите внушават на децата предразсъдъци и стереотипи, които задържат общуването на детската площадка на формално ниво. А възпитанието се състои “просто” в това, детето да се научи да дава, да взима и да споделя, т. е., да изгради умения как да получава, да предоставя на другите и да ползва съвместно с тях – от вещи и предмети до информация и идеи.

Кой трябва да създаде общност от хората, които водят децата си на една площадка?
Разбира се, това не е институционална задача! При появата на ново поколение деца, родителите им някак естествено се срещат и опознават, тъй като разхождат и придружават децата си на едни и същи места, в т. ч. и на детската площадка. Свидетел съм как преди време група съседи, собственоръчно направиха от площадката изключително красиво и приятно кътче с цветя и пособия за игра. Имаше и хора, безразлични към пространството извън жилището им – за тях детската площадка беше източник на недоволство от общината и съседите – “простаци”. Тези родители пиеха бира и пушеха в непосредствена близост до играещите деца, като не спираха да клюкарстват и злословят.
Дори и да е общинска “грижа”, детската площадка е мястото, където децата имат възможност да се наслаждават на присъщите им занимания, особено през лятото. Ето защо, категоричното ми мнение е, че родителите са длъжни поне да се убедят в нейната безопасност, защото споделената отговорност на възрастните е гаранция за щастливото детство на най-сладките хора в обществото ни... ;-)

Очаквайте втората част от интервюто ни с Вероника Вълканова, където тя разказва за професията психолог в България, кой и защо ходи на психолог, как избираме психолог и дали мъжете или жените са по-предпочитаните психолози в България.

Вероника Вълканова има магистърска степен по психология от СУ и е доктор по педагогика. Някои от авторските й лекционни курсове са “Социализация на личността в информационното общество”, “Психолого-педагогически основи на информационната култура”, “Социално-психологически тренинг за подбор на педагогически кадри”. Автор е на десетки публикации у нас и в чужбина. През 2006 г. е издадена монографията й “Социализация на децата в технологична среда”. В същата година е съавтор на пособието “Интерактивността в учебния процес (или за рибаря, рибките и риболова)”. Участва в многобройни конференции, научни форуми и проекти, например в семинар за модернизиране на академичните учебни програми (Лондон, Великобритания) по проект на Би Би Си и програма ФАР на ЕС “Техническа помощ за подобряване на професионалните стандарти в българската журналистика”.

* * *

Родителският кооператив – любов, грижа и споделяне
Децата са настояще, не само бъдеще
Бабите и дядовците, Ах!
Семейни забавления и игри в парка
Арт-игри с децата на открито
Какво да не забравим да вземем на разходка в парка