Семейство

Юлия Радославова за частното и държавно училище и за образованието въобще

12.09.2012г. / 10 35ч.

Джадала Мария

Юлия Радославова за частното и държавно училище и за образованието въобще

Юлия Радославова основава заедно със Зарина Филева частно училище Увекинд. Вече 15 години се занимава с развитието на този проект и в този откровен разговор споделя за това къде е родното ни образование и основните предизвикателства пред това да се занимаваш с частно училище в България днес.

Как започна всичко?
Тази година (2012) правим 15 години – голям юбилей!
Работехме със Зари в държавно училище, към Фондация „Шилер“. Бяхме една година в 20-то училище, една година в 55-то училище. Втората година и специално по време на Виденовата зима беше много тежко. Средната учителска заплата беше 2 долара на месец. Условията не бяха лоши, но аз не се чувствах на мястото си. Човек като учител стъпва на опита си, който има като ученик. Имах чувството, че наливам от пусто в празно. Всичко в училище ми се струваше много потискащо, много не на място. Напуснахме с идеята да си направим нещо като немска забавачка. Мислехме да го направим първо в апартамента на Зари. После решихме, че като ще го правим поне да е малко по-голямо. Направихме фирма и за около 1 месец се случи всичко – намерихме къща в центъра, намерихме легълца, започна боядисване ... Истината е, че ни помогнаха – нейния баща и моята майка ни услужиха с първия капитал. Много ни подкрепиха и двамата, като се има предвид, че си имат отделно свои бизнеси и вероятно са се надявали ние да ги продължим, но ние решихме сами да действаме. Направихме ремонта и започнахме да пускаме обяви. Не знаехме какво да правим и доста се допитвахме до приятели. Разпращахме писма, лепяхме обяви по парковете и площадките. На 1-ви септември стартирахме с първото дете от съседната къща – никога няма да го забравя! В момента е вече на 22. На 15-ти вече имахме 5, а завършихме първата учебна година с 10-ина деца. Беше много трудно. Не ни оставаха никакви пари. Така започна всичко.
Но още първата година намерихме Стефи, която сега е Директор на детската градина. На следващата година дойде Надя, която сега е Административен директор. След това дойде и Евелин – наш основен учител по немски език.
Поглеждайки назад, намирам за безценно това, че още от самото начало много сме разчитали на екипа, с който работим. За мен това е едно от основните неща – да си намериш добър екип, хора, на които можеш да разчиташ.

Във времето с кое най-много се гордееш?
Детската градина тръгна и бързо се утвърди. Намирахме го за рисковано в началото да започнем с началното училище, защото там вече скочихме директно в голямото езеро с големите риби. Спомням си когато много хора бяха скептични към това и казваха „То училището е сериозно нещо ...“.
В началото хората се доверяваха основно на държавните училища, не ни взимаха на сериозно. Но и за началното училище мога да кажа, че много добре се разви. Там вече се сдобихме с Аглика Дамаскова, сега Директор по учебната част. И всяка следваща степен да се развива е голям риск. Хората ти се доверяват, но на следващото стъпало казват „Ама нали им е за първи път“. Но след всяка следваща степен предходната се стабилизира.
В момента ни е много трудно с гимназията. Тук борбата ще е много голяма. Държавните гимназии са най-големия ни конкурент, изобщо държавното образование. Хората не само, че не са склонни да плащат за образование, но някак в представата на българина това, което е държавно е по-добро. Говорила съм и с частнопрактикуващи лекари, че и при тях се усеща това. Според мен трябва да е обратното – отговорността в частния бизнес е много по-голяма.

Предизвикателството да се занимаваш с образование днес?
Когато човек иска да продава нещо – обикновено хората трябва да искат да си го купят, т. е., ти трябва да си ориентиран към това, което искат да си купят хората. Но образованието, както го виждам аз, като мисия и идея не ми се струва нещо, което повечето българи искат да си купят. Те искат да си купят една конфекция – зубъри, еднакво мислещи, малко са хората, които искат това, което предлагаме ние. Това през годините е било най-голямото предизвикателство – да разберат хората, че е по-важно да приемат децата си, да се опитат да развият у тях положителните качества, които имат тези деца, отколкото непременно да искат да ги направят конфекция. Но се радвам, че се разчупва. Ето вече навлязоха и Монтесори, и Валдорф. Особено когато се отнася до образование, българинът обича традиционните неща. Традиционните неща и дипломите. Хората много си тачат старото образование, което са си имали. Аз нямам нищо против него, но то е за тогава, нещата сега са съвсем различни и образованието не трябва да бъде като едно време. Образованието трябва да е водеща сфера. За съжаление, не само в България то е накрая на опашката. И после се питаме защо нямаме авторитет – училището е толкова назадничаво, а то трябва да е място, където те да отиват с любопитство и да получават знания. За съжаление се получава точно обратното.
У нас липсва всякаква обществена подкрепа и към образованието и към бизнеса. България едва се справя с държавните си училища и ние разчитаме на своята креативност и на подкрепата на родителите. Но е трудно. Трудно е, защото едно добро училище на Запад струва от порядъка на 18 000 Евро на година. Тези, които са по-евтини имат много голяма подкрепа от държавата или фондации.
В германския закон е залегнало правото на гражданите на разнообразие. Затова Германия се задължава да подпомага разнообразието и да подкрепя частните инициативи в сферата на образованието. При нас никой не разсъждава за частното образование като разнообразие, конкурентност, че то дава право на гражданина да може да избере.
Оправяме се, разбира се, инвестираме в нови проекти. В момента това е програмата IB, за която някои и за нея не са готови. Отделно – няма връзка между образователните нива. Трябва да има по-силна връзка между училищата, гимназиите и университетите. Ако тази връзка е по-добра, ще е по-лесно и за учениците да станат по-успешни студенти.

Какви са перспективите пред българското образование?
Образованието е свързано с обществото. Ако обществото не се реши на промяна, не виждам какви ще са перспективите. За момента нещата като цяло не са на добре. Учителското съсловие е много застаряващо. Средната възраст на учителите е между 50 и 55 години. Това са още добрите учители, но те скоро ще излязат от системата, а почти няма млади учители, които искат да работят това и този факт много ме притеснява.
Аз лично предвиждам крах в образованието в световен мащаб. Има голямо разминаване между децата и това, което им предлага училището. И то се превръща в инкубатор, защото масово в училище децата не получават нищо. А децата са задължени да ходят на училище със закон, те не могат да си останат в къщи. Значи те са принудени да ходят и ходят.
Имало е времена, в които човек е ходил на училище не само за да завърши, а защото наистина е имал нужда от това, което е давало училището. Там се е изливало знанието. В днешно време, за съжаление, не е така. Трябва да се влеят много средства, за да не е образованието на края на опашката. С това идва и разрушаването на авторитета на учителя. Това не се случва защото децата са по-невъзпитани. Просто те нямат необходимост да слушат този човек, защото не виждат какво може да им даде, когато с един клик, колкото и шаблонно да звучи, прочитат всичко, което ги интересува. Затова много по-важно е вече да се излезе от формата с наливането на знанията с фуния в главата и наистина да се покаже на младите хора какъв ще е пътят пред тях, какви биха искали да станат, да се наблегне на социалните аспекти, на това как функционира обществото. В момента училището е много откъснато от света, от реалния свят на децата.
Трябва учениците, въобще подрастващите да се включват в социални дейности – това е много важно. Повечето пъти те остават с едни голи знания от учебниците. Те никъде не могат да работят – дори да гледат деца, няма подобна мрежа у нас, не могат да работят в приюти за животни, не могат да почистват конюшни ... От една страна им е забранено от закона, от друга – тези деца остават без всякаква връзка с реалния живот. Децата остават много на произвола. Обществото не се грижи за младите да бъдат подготвени. Ние сега ги пращаме в училище и нехаем. Така се късат връзките ... И децата се превръщат в подрастващи без никакво осъзнаване на реалността, но с болни амбиции.

Прочетете още: