Да бъдем хора и да сме заедно

През ноември 2005 г. представя монография, в която защитава докторската си теза за богомило-катарските корени на една от първите испански поеми. Работата й е отличена единодушно с първа награда на Втория национален конкурс за исторически изследвания в Толедо "Културно разнообразие и толерантност". Пише стихове на испански и български, публикува в антологиите на съвременната испанска поезия, издавани от Центъра за поетични изследвания в Мадрид и подготвя първата си стихосбирка на български "КаленДар".

За каква професия мечтаехте като дете?
О, никак не бях оригинална с мечтите си – исках да стана учителка и писател.

От дете ли пишете?
Това с писането е твърде лично и по-скоро изпълнява терапевтична функция в живота ми. Винаги изпитвам ужас като си помисля, че някой, който не ме познава ще го чете. Периодично изгарям архивите си, за да не се връщам към едновремешните си мисли. Стихосбирката "КаленДар", която излиза сега на български е компилация от това, което се е спасило от огъня, благодарение на интернет и ми се струва, че го дължа на хората, чиито стихове превеждам.

Превеждате ли своите стихове?
Признавам си, че ми е много трудно. По-скоро ги пиша или на български, или на испански, но в превод винаги се получават преобразени и със съвсем различно звучене. Това ми помага да се отнасям с особено уважение към чуждите разсъждения, които неминуемо обрамчвам в собствения си светоглед в момента, в който ги интерпретирам.
Ще се радвам, обаче, ако някога пропиша стихове и на баски.

Какво означава за Вас испанската награда за историческото Ви изследване и с какво промени живота Ви?!
Отзивите бяха наистина много ласкави, а конкурсът беше на академично ниво и журито изключително престижно.

За тях беше изненада не само това, че съм българка, но и това, че съм жена. Разказаха ми дори, че били залагали помежду си от кой университетски изследователски екип съм, но май всички бяха загубили баса. Това, което би ме зарадвало много повече, обаче, е популяризирането на Запад на работата на българските учени, занимаващи се с изследване на влиянието на богомилската образност в западноевропейската средновековна култура. В този смисъл дължа благодарност на много от тях, но особено на Георги Василев и Кръстина Гечева.

Колкото до промени, май не са много, но е допълнителен стимул и признание за многото труд, от който много често изглежда, че няма полза и плодове.

Не се ли страхувате, че децата Ви ще загубят корените си?
Да, разбира се, но понякога с болка си мисля, че май е неизбежно и се оказвам в ролята на Дон Кихот сред вятърните мелници. За семейството ми този въпрос е още по-драматичен, защото живеем в Страната на баските, която има собствена национална идентичност, език и култура, така че младите хора са потопени в среда на ефективно и задължително двуезичие (триезичие – в нашия случай). Още по-трудно се оказа поддържането на българския в условията на пълна изолация от говоримия ни език, независимо от усилията, които полагаме да го поддържаме или предадем на децата си. Трябва ни българска общност тук, социални структури и механизми, инак нищо не става.

Ако си направите равносметка на изминалия път, кое ще посочите като свой най-голям успех?
Честно да си кажа не зная: всичко, което съм сторила досега, нито е най-доброто възможно, нито е завършено, за да го смятам за успешно. Винаги съм се идентифицирала като личност с онези уеб страници, които току речеш да отвориш и ти излиза надпис "в процес на изграждане". Признавам си, че не ми харесват равносметките, защото всяка такава ме кара да си мисля, че трябва да започвам отначало всичко, а животът се живее без възможност за ползване на чернови. Ако ми се позволи да си помечтая за успешна равносметка, то е да мога да се радвам някога на такава като родител, но още е много рано и рисковано да си отварям устата, дори по този повод...

За какво мечтаете?
За мирен и справедлив свят, в който никой не изоставя децата си в името на по-"велики" цели и родината ни знае мястото си в световната култура... Въобще, за свят коренно различен от вечно актуалния 66 сонет на Шекспир. Мога да го изразя и чрез едно стихче от детските ми години, което бих посветила на паметта на един поет, който вече не е сред нас – Владимир Писарски. С него си говорехме навремето за това, че всички бащи трябва да посветят поне едно лято от живота си, за да научат децата си да правят и пускат хвърчила! Аз, даже, бих подкрепила подобни занимания на открито като задължителни във всяко уважаващо себе си училище – не вярвам да е особено скъпо и трудно за постигане!

Хвърчила
Протегнати ръчички стискат
опашките на хвърчила –
връзката им с небето и със света.
Хвърчила, летете, хвърчила!
Усмивки многоцветни по синьото небе!
Мечти, ръчички, песен на дете –
Така е лесно... и така добре!!!

На какво бихте желали да научите децата си?
Аз, май почти го отговорих, но има нещо по-важно, на което бих искала да ги науча – на човечност, а след това на търпимост и на вяра в себе си. Налага ми се да уточня, обаче, че под вяра в себе си разбирам единствено Христовите думи "да обичаш ближния си, както самия себе си". Опитвам се да го предам на децата си, обяснявайки им, че това значи "ни повече от себе си, нито по-малко от себе си".

Геройство ли е да си жена в днешно време?
И мъж да си е геройство в днешно време, но ако въпросът е ориентиран към оценяване на ролята на жената в днешния свят, то бих отговорила, че да – тя отдавна си е заслужила и паметници, и място под слънцето, но мъжката половина на човечеството все се ослушва да й го признае. Или да й сложи, поне паметна плоча, на която да бъдат описани всичката женска работа, посвещение и саможертва направили възможен всеки един от "мъжките" успехи в обществото.

Какво послание бихте отправили към българките?
Пожеланието ми към тях е да запазят красотата на народните ни традиции в дома си и у себе си. Една от любимите ми поеми от нашата литература е Славейковия "Извор на Белоногата", където Гергана описва дома и градината си, която не може да се сравни и с Цариградските палати. При внимателен прочит се открива, че градината й е проекция на дивата природа, подредена и облагородена от ръката на българката, но внесена в къщата й без да бъде прекършен естественият й корен, нито скрит от погледа й звездния небесен свод. А това се постига с по-малко бетон и с повече пространства, където да бъдем хора и да бъдем заедно.

Любим цвят? Песен? Вкус? Място?
Зелено, защото отива на очите ми и на името ми – като цвят на надеждата.
О, често сменям музикалните си предпочитания, но... има една песен, която винаги ме разплаква: "Македонско девойче".
За вкус зависи от момента, но май предпочитам мирис: на ванилия, шоколад, люляци, виолетки...
Любимо цвете – едно прекрасно и много българско цвете: перуниката.
Любимо място – Родопите заедно с родопчани, а, ако ще е град нека е Флоренция.

Любима рецепта?
Когато имам време обичам да експериментирам с различни кухни като мексиканска, италианска или китайска (настрана от испанската и баската), но... май отдавна все не намирам време за подобни занимания.

Ще дам една по-скоро практична рецепта за испански омлет с картофи: Продукти: 5-6 едри картофа, 6-7 яйца, зехтин за задушаване на картофите и намазване на незагарящ тиган, сол на вкус.
Продукти по желание: задушени зеленчуци – лук, чушки, аспержи, тиквички и пр. Риба тон или ситно нарязана шунка, бекон и т.н.
Нарязват се картофите на неголеми парченца. Техниката е да не се режат напълно, а да се зарязват с ножа, като се отчупват след това, с цел да се извлече част от нишестето и да не останат дървени при задушаването.

Задушават се до омекване в сгорещения зехтин (може и във фритюрник, като се внимава да се извадят преди да се позлатят, но без да са сурови). Може и да се сварят или разварят на пара за по-диетично. Посоляват се и докато още са топли им се прибавят неразбити яйцата, като се смесват внимателно и се оставят ок. 10 минути "да дръпнат" – картофите поемат част от яйчената смес, така че, ако се наложи се прибавя още едно яйце.

Нагрява се намазаният със зехтин тиган и се разпределя равномерно по дъното на тигана сместа. Намалява се до умерен огънят и се захлупва (по възможност) за ок. 3-4 мин. Обръща се с помощта на голяма (колкото тигана) чиния и се запича и от другата страна по описания начин. Поднася се топъл. Избягва се съхранението му в хладилника, защото се втвърдяват картофите.