Синоними ли са PR и милосърдие?

Когато в календара се зададе някоя светла дата като Коледа, Великден, 24-ти май или първи юни всички се сещат, че е добър PR да се занимаят с благотворителност. Разбира се по-прагматичните го правят по-регулярно, тъй като е добре човек да облекчава данъците и съвестта си. Преди всичко това е упражнение на големите данъкоплатци. Другите, и да искат да се покажат добри, няма с какво, освен с някой и друг sms за левче.

Благотворителността е наистина добро нещо, но защо в последните години започна да става синоним на PR? В колонката с добрите вести се споменава, че еди си коя фирма подари на децата от еди си кой дом няколко кашона четки за зъби или еди си кой политик дари..., певица покани на концерт деца лишени от родителски грижи. Наистина евтин начин да излезеш в медийното пространство, да те забележат, да трупаш позитиви и наред с това да платиш по-малко данъци.

Благотворителността е християнска добродетел, начин на живот на добрите християни, но не пишеше ли нейде из Библията, че когато правиш добро, нека едната ти ръка да не знае какво прави другата? Тогава дали този тип благотворителност е християнска или трябва да се изкове нов термин като благотворителен PR? И как така се случва, че всички са изключително благотворително насочени, всички са с високи рейтинги, постоянно в медиите има съобщения за дарения, подобрения и инициативи, а положението в домовете за изоставени деца е все същото, което ще рече лошо. Медиите не прощават и за щастие изнасят и негативите като злоупотреби с помощите и даренията за децата, както за съжаление и за злоупотреби със самите деца.

И като че ли над тези домове тегне някаква прокоба – има много дарения, има много благотворителен PR и въпреки това те остават в безгранично окаяно положение.

Има много желаещи да осиновят деца, но децата остават затворени зад решетките? Има много програми за интеграция на изоставените, но те продължават да живеят в най-затънтените села. Има програми за обучение, но никой що годе преподавател с потенциал не желае да бъде заточеник? Къде е проблемът? Кой има интерес тези деца да са там и да живеят при тези условия? И дали някой ще има доблестта да даде отговори?

Защо политиците, които имат достатъчно и желаят да подобрят положението на тези деца не вземат само по едно дете, за което да се грижат – да му осигурят топла храна и уютно легло, добро образование и светло бъдеще? Може би така всеки ще знае точно за кого отиват парите му, точно как, но проблемът е че ще носи персонална отговорност. А никой не иска да носи персонална отговорност към онези, към които дори собствените им родители са се отнесли безотговорно.

Защо в домовете приемат деца за временно отглеждане, които само след половин година остават за постоянно, но без надлежно оформени документи и резултатът е, че не могат да бъдат осиновени? Кому са нужни тези тегави и безгранично дълги процедури по осиновяването? От една страна да са децата без бъдеще, а от другата отчаяните бездетни семейства, които биха искали да осмислят живота си с грижата за някого.

Наистина тактически ход е домовете за изоставени да са в дън гори тилилейски, от една страна кандидат осиновителите дори няма да знаят за съществуването на дома X, а от друга този дом X ще изхранва въпросното село Y, в чиято близост е и чието население се нуждае от социални помощи не по-малко от децата, защото имат една обща съдба – да са забравени от обществото. Нима това е най-доброто препитание и за двете страни? Защо държавата не интегрира децата без родители в големите градове? За съжаление в голямата си част това не са сираци, а просто неискани деца, които са в тежест на домакинството. Ако те могат да учат редом с така наречените нормални деца със сигурност ще получат по-добро образование и ще имат по-добър шанс за реализация, дори да не бъдат осиновени. Какъв смисъл има висшите училища да ги приемат, без да им се налага да плащат такса, ако те не могат да се справят и с изискуемия минимум на изпита, защото са учили в село, където домът е разполагал с 20 книги от по-миналия век и едва е можело да намери и един учител, а какво остава за специалисти по езици, компютри, изкуства?

Мислено, мислено, може би добре измислено, въпросът е за кого? И чии интереси се защитават? На децата или на безплатния PR?

Разбира се не искам да звуча осъдително, има хора които не правят PR със своята благотворителност, има социални работници, които се грижат за изоставените като за собствени деца, има такива, които живеят с техните радости и грижи, но... трябва да се съгласим с ръка на сърцето, че може да бъде и по-добре. Далеч по-добре!

Време е да започнем да правим такива стъпки на човещина. Малки стъпки на малки хора. “Ако до всяко добро същество застане поне още едно” – всеки, който иска да осинови дете да може да върне надежда на едно детско сърце и да му помогне да научи значението на думите мама и татко. Първите думи, които едно човешко същество би трябвало да каже, а всъщност за много деца те са някакви неясни и смътни понятия, които нямат ясен смисъл и емоционална стойност.

И ако всеки, който е дал живот поеме отговорност за него, просто няма да има нужда от домове със сложни абревиатури, няма да има деца без бъдеще и животът ще бъде по-хубав, може би не чак по-хубав от песен, но...

А благотворителният PR? винаги ще има приложение, винаги ще има нужда да бъдем по-добри и да правим живота на някого по-пъстър и по-смислен.

Неприятният флирт между държавата и благотворителността