Колко е красиво морето, когато не го гледаш сам!

– Ще ми помогнеш ли да сваля ей онази кутия най-горе?
Той се надигна с нежелание от леглото и с едно пресягане й подаде кутията. После се излегна спокойно и попита:
– Какво има вътре?
– Някои стари летни дрехи. Мисля да поразчистя малко преди да заминем.
– Добре, аз ще се поразходя.
Тя го погледна изненадано – той и разходка? После вдигна рамене и дръпна една пола от кутията.
След дълго умуване се раздели с няколко поли и блузи и точно когато мислеше, че е приключила, на дъното забеляза стария черен бански. Взе го в ръце – цяла година беше минала от тогава, а той все още миришеше на пясък, слънце и море. И на любов...
Как можеше тогава и двамата да не предполагат колко е красиво морето, когато не го гледаш сам! Усмихна се, като си спомни колко й беше смешно, че никога не е посрещал изгрева на брега. Колко още неща не бяха правили до тогава... Сигурно морето никога не е виждало други толкова нежни ръце, нежни колкото неговите... Сигурно никога не е чувало по-щастлив смях...
Банският прошумоля в ръцете й. А той беше запомнил най-важното...
В тъмнината те се разхождаха по брега.
– Мисля, че ще се развърже банският ти. Спри за малко да го стегна.
Тя се спря.
– Какво правиш? Мисля, че всичко е наред.
– Ето. Готово, стегнах го.
Разходката свърши бързо, а по време на вечерята като че ли вече се беше уморила много. Дори връзките на банския някак неестествено тежаха на врата й.
Когато ги развърза, в ръцете й остана пръстен.
– Какво е това?
– Ами, не знам. Аз все си мисля, че му казват годежен пръстен.
Една година мина от тогава. А това лято нямаше да ходят на море, а на планина...
Той отвори вратата и взе стария бански, като на негово място остави малка кутия.
– Какво? Да не е шал за студените вечери? – усмихнато го попита тя. После
дръпна капака – в кутията имаше същият черен бански с биберон на връзките му...
На другата сутрин пътуваха към морето...