Една шапка - един спомен

Хубава шапка. – рече някой току до мен и аз извърнах стреснато глава.
Един мъж на около 35подпрял се на перилата на моста, гледаше замечтано Морската градина зад гърба ми.
– Да, – съгласих се аз, – купих си я миналата година от Синеморец. Там бях на почивка. – додадох аз и вперих поглед в гларусите, които се караха на птичи език някъде над линията на хоризонта. – Определено са смешни.
– Не съм съгласен. – замълча за минута той. – По-скоро се перчат.
Аз се усмихнах.
– Но могат да летят.
– За разлика от нас... – с нотка на съжаление промърмори мъжът и ми подаде ръка. – Искате ли да се разходим долу по брега?
– Аз пък помислих, че ще ми се представите... – рекох и я поех.
Той се засмя.
– Някакви си имена... Не са от значение. Но шапката Ви е много интересна.
Попипах я с удоволствие и смъкнах периферията й над очите си.
– Мислех, че не изработват вече такива.
– Защо да не изработват? – учудих се аз, докато слизахме по стълбите към брега. – Нищо особено не е. Просто една синьо-бяла шапка с голяма периферия и две рози...
– Но Ви прави очарователна.
Засмях се тихо.
– Сваляте ли ме?
– Вижте морето. – избегна въпроса ми той. – Не е ли красиво?
– Зависи. – рекох аз и като събух сандалите си, тръгнах боса по влажния пясък. – Без лъчи е по-скоро студено.
– След дъжд на плажа почти винаги няма никой.
– Е, не е точно така. Вие и аз сме тук, нали?
– Е, вие сте изключение. Докато аз... май още дълги години ще идвам тук след дъжд.
– Защо?
Той извърна глава.
– Трябва да тръгвам.
– Ей, почакайте, – спрях го аз, – та ние току що се запознахме. Да изпием поне едно кафе, а?
– Значи пак съм се объркал... – въздъхна в отговор той и като ме погледна тъжно, затича към стълбите по пясъка.
Вдигнах рамене и го последвах.
Но на пясъка освен моите следи не личаха други...
***
Съвсем забравих за това мое преживяване, докато една снимка не ми напомни за случилото се.
Година-година и нещо след него пак бях на почивка. Този път в Несебър и пленена от художниците, изложили картините си в Стария град, с нескрит интерес разглеждах десетките платна.
И изведнъж се сепнах.
От една черно-бяла поовехтяла снимка ме гледаше стария ми познайник.
Само че бе по-млад и бе прегърнал малко момиченце.
Ахнах.
Та шапката на детето бе съвсем като моята!
Объркано заразглеждах ту снимката, ту рисунката, в която я претворяваше художника пред мен.
Забелязал моето учудване, художникът спря да рисува.
– Да... Тъжна история... – рече след малко той и поклати глава. – Дъщеря му, на снимката трябва да е не повече от 4, я донесе. Има снимки и от по-късно, ама не са на морския бряг... Да я има и с темпера... В цветове... Ама аз ще си ги измисля...
Аз го погледнах учудено и художникът поясни:
– Баща й бил все зает. Работел в София, а те с майка й – в Бургас. И за да не остават дълго сами, всяка събота и неделя се прибирал... И ходели на моренцето... Да усетят дъха му... Тя така каза... Но един ден не дошъл. Бил взел самолета – за по-бързо, но самолета се разбил. И сума ти хора загинали. Е, някои се спасили, но баща й...
– И времето е било дъждовно? – предположих аз и художникът кимна мрачно.
– А-ха. Но вие откъде знаете?
Махнах с ръка, прибрах се веднага в квартирата, прибрах шапката, която бях захвърлила предния ден на леглото и се зарекох да не я сложа повече...
... Макар че щях да помня дъха на морето след дъжд до края на живота си...