Илюзията като наркотик: Защо предпочитаме измисления живот пред реалния

Автор: Милена Божанова, неорайхиански аналитичен психотелесен терапевт, част от hOUR SPACE – Mental Health Hub.

Милена Божанова. Снимка: личен архив.

Терапевтичната общност hOUR SPACE – Mental Health Hub е партньор на проекта на Az-jenata.bg „Да си поговорим“, който е с фокус върху психичното и емоционално здраве на жените. 

* * *

Илюзията като наркотик: когато бягството се превърне в начин на живот

Никога не е било толкова лесно да живеем живот назаем.

През деня можем да изпълняваме задълженията си с невероятен замах, амбиция и отдаденост. Да бъдем успешни, безупречни дори, привидно да живеем напълно в настоящия момент.

А вечер, когато ежедневните роли отстъпят и светлините угаснат, да потънем в съвсем друг свят. Свят, в който сме по-смели и свободни, в който преживяваме страсти, победи и приключения, за които в реалността може би дори не смеем да мечтаем..., но не действително, а през някой сериал, книга или дори собствената си фантазия. 

В това, на пръв поглед, няма нищо лошо. Проблемът започва обаче, когато чуждите истории започнат да ни вълнуват повече от нашата собствена, когато въображаемите преживявания постепенно изместват действителните, а животът, който водим, започва да прилича повече на задължение, отколкото на нещо, в което истински участваме. Когато „сънят“ започва да бъде по-реален от будното състояние. 

И може би не е случайно, че толкова силно ни привличат именно онези светове, в които откриваме нещо, липсващо в собственото ни ежедневие.

Юнг нарича „сянка“ онези страни от личността, които не разпознаваме или не допускаме в съзнателната представа за себе си. Но там могат да останат не само неудобните ни импулси, а също и потиснати желания, способности, дори смелост. Понякога онова, което ни пленява в чуждите истории, е именно животът, който не си позволяваме да живеем. И докато във въображението си можем да бъдем всичко, в действителността продължаваме да бъдем само онова, което сме свикнали да бъдем или което сме повярвали, че е наша същност.

Илюзията обаче не живее само във филмите. Днес можем сами да режисираме действителността, която показваме.

Една снимка под подходящия ъгъл в социалните мрежи, правилната светлина, внимателно подбран момент. Нищо непременно невярно. И все пак всичко извън кадъра може да разказва съвсем различна история.

Постепенно започваме не просто да показваме по-хубава версия на живота си, а да се привързваме към нея.

Интерпретиращият мозък и способността му да доизгражда реалността 

Илюзията е изкривено възприятие или разбиране на действителността. За разлика от съзнателната лъжа, човек може искрено да вярва в нея. А човешкият мозък е удивително способен да създава убедителни версии на света.

Той не записва действителността като видеокамера. Сетивната информация непрекъснато се допълва от паметта, очакванията и предишния ни опит. Това ни помага бързо да разпознаваме опасности, лица и ситуации. Но същият този механизъм понякога ни подвежда.

При оптичните илюзии например две еднакви линии могат да изглеждат различни и дори след като разберем измамата, да продължаваме да я виждаме. При психологическите илюзии картината е дори по-сложна. Вниманието ни се насочва към онова, което очакваме, а информацията, която потвърждава убежденията ни, често получава предимство пред противоречащата ѝ.

Ние не просто търсим отговори. Понякога търсим потвърждение на отговорите, които вече сме избрали.

Самозаблудата невинаги означава, че не виждаме истината. Понякога я подозираме, но не сме готови да понесем последствията от признаването ѝ. Защото това може да наложи промени в живота ни, в светоусещането ни, в начина, по който гледаме на себе си... и да ни се наложи да чувстваме, когато това може да донесе болка. А илюзията предлага временно облекчение.

Ако то си остане временно, може да бъде така необходимата ни глътка въздух преди да предприемем действие, но докато ни предпазва от неприятната действителност, тя може да ни лишава и от възможността да я променим.

Въображение или бягство?

Не всяка фантазия е самозаблуда.

Психоаналитикът Доналд Уиникът описва особеното пространство между вътрешния и външния свят, в което се раждат играта и творчеството. Детето превръща дървено кубче в автомобил и не е необходимо да вярва, че кубчето действително е кола, за да преживее приключение.

По-късно същата тази способност ни позволява да пишем, рисуваме, създаваме музика, да откриваме нови решения. Въображението може да бъде мост към действителността.

Границата се прекрачва обаче, когато измисленото престане да разширява живота ни и започне да го замества. Когато вместо да опитваме, само си представяме.

Вместо да изграждаме отношения, преживяваме чуждите. Вместо да се срещнем с несъвършенството си, поддържаме безупречен образ. Тогава фантазията вече не е творческа свобода. Тя се превръща в добре обзаведена клетка и ни държи под приятна упойка.

Удоволствие, но „като че ли“, „като че ли“, но удоволствие.

Дигиталният свят предлага почти неизчерпаеми възможности за бягство.

Кратки видеа, социални мрежи, игри, сериали, виртуални събеседници, изкуствен интелект, който за секунди създава текстове, идеи и готови отговори и ни създава илюзията, че притежаваме реално знание. Не е необходимо да чакаме, да рискуваме или дори да полагаме особено усилие.

Тези бързи дози удоволствие активират мозъчните системи за възнаграждение и временно заглушават неприятните усещания. Мозъкът получава своите стимули, докато тялото остава почти неподвижно.

Преживяваме вълнение, победи, драми, катарзис, без реално да участваме в тях. Гледаме чуждия живот през стъклото на екрана, докато собственият ни дъх остава на пауза. И колкото повече се засищаме с виртуални преживявания, толкова по-голям, и едновременно с това по-притъпен може да става гладът за истинска близост, движение и смисъл.

Една от опасностите е постепенното обезценяване на обикновения живот. Истинските отношения изискват време, разговори и сблъсък с другостта. Ученето включва скука, повторения и грешки.

А реалността няма бутон за превъртане на неприятните моменти. Когато непрекъснато избираме незабавното облекчение, рискуваме все по-трудно да понасяме неизбежното неудобство на живота.

Какво се случва под капака на черната кутия?

Мозъкът ни притежава удивителната способност да се пренастройва през целия ни живот – когато учим, преживяваме или се адаптираме, невроните изграждат нови пътища.

Още през 1995 г. класическият експеримент на Алваро Паскуал-Леоне доказа, че дори само мисленото упражняване на дадено умение активира моторната кора почти толкова силно, колкото физическото му изпълнение.

Въображението има силата да променя мозъка. Но когато този механизъм се изроди в хронично бягство пред екрана, промяната започва да работи срещу нас. Изследвания като това на Фучун Лин върху бялото вещество (мрежата, която свързва мозъчните области) при интернет зависимост показват тревожни структурни изменения в мрежите, отговорни за емоционалния контрол.

Ако постоянно получаваме готови решения от алгоритъма, избягваме трудностите и заменяме действието с пасивно наблюдение, ние неусетно атрофираме капацитета си за дълбока волева концентрация и критично мислене. 

„Огледалце, огледалце“: поколението с криво огледало в ръка

За младите хора този капан е още по-плътен, защото представата им за себе си все още е крехка.

Според данните на Изследователски център „Пю“ (Pew Research Center) от 2025 г. четири от десет тийнейджъри днес са онлайн практически постоянно, а проучванията на PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно оценяване на учениците към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – OECD) сочат, че българските ученици прекарват с дигитални устройства в училище два пъти повече време от средното за страните от OECD.

Социалните мрежи и екраните се превръщат в криво огледало, в което редактираме не само снимките, но и поведението си, докато накрая не изгубим усещането кой всъщност сме извън филтъра и къде се размива границата между реално и илюзорно. 

Цената на живота назаем

Илюзията ограбва не само времето ни. Тя може да отнеме способността да разпознаваме собствените си потребности, да понасяме разочарование и да участваме пълноценно в живота си. Понякога това се случва почти незабележимо.

Отлагаме трудния разговор, следващата стъпка, собственото творчество. Успокояваме се с поредното преживяване, което не изисква нищо от нас.

А някъде отвътре се прокрадва един тих глас: „Нещо не е наред. Това не е съвсем моят живот.“

Можем да го заглушим с още съдържание. Но не можем до безкрайност да заместим действителното преживяване с неговата имитация.

Във фантазията често срещаме онова, което желаем, а в действителността срещаме и онова, което не сме избрали. И понякога именно в тази непредвидена среща откриваме непознати части от себе си. Да се върнем към реалността не означава да очакваме тя винаги да ни харесва. Означава да посрещнем реалността без бронята на дигиталното разсейване.

Когато усетим напрежение, вместо да посегнем към телефона за поредната доза бърз дигитален допамин, можем да направим най-радикалното нещо в съвременния свят: да спрем.

Да усетим тежестта на краката си върху земята, да позволим на дишането да се успокои и да останем в тялото си, дори когато е неудобно. Защото в крайна сметка най-голямата опасност на дигиталната илюзия не е просто че ни лъже, а че ни дава достатъчно фалшив комфорт, за да престанем да усещаме истинския си живот.

А той не се случва в главата – той има нужда от цялостно преживяване и включва цялото ни тяло – от главата, до петите, от дъха ни, през сетивата и чувствата ни. 

Може би най-важният въпрос не е колко време прекарваме в илюзията, а колко от себе си оставяме извън реалността.

Линкове към изследванията: 

• ОИСР / OECD, PISA 2025 – България: 2,2 часа на учебен ден за дигитално развлечение в училище, при средно 1,1 часа за OECD. 
• Изследователски център „Пю“ / Pew Research Center (2025): 40% от американските тийнейджъри съобщават, че са онлайн почти постоянно. 
• Лин и съавтори / Lin et al. (2012): Abnormal White Matter Integrity in Adolescents with Internet Addiction Disorder, PLOS ONE. 
• Паскуал-Леоне и съавтори / Pascual-Leone et al. (1995): Modulation of muscle responses evoked by transcranial magnetic stimulation during the acquisition of new fine motor skills, Journal of Neurophysiology. 

Снимки: istock

* * *

hOUR SPACE - Mental Health Hub е пространство, в което предлагаме достъпни и качествени услуги в сферата на психичното здраве. Ние създаваме условия за специалистите да развиват практиката си, предоставяме психологическа подкрепа на работното място и организираме събития, проекти и инициативи с общественополезна цел.

hOUR COMMUNITY – професионална общност от специалисти в сферата на психичното здраве
hOUR THERAPY – корпоративни услуги за подкрепа на психичното здраве на работното място
hOUR TALKS – събития, обучения и дигитално съдържание за повишаване на осъзнатостта по темата
hOUR FOUNDATION – социални проекти и инициативи за по-достъпна психична грижа.

Четете още от „Да си поговорим“:

Свързани статии

Скръбта след загубата на домашен любимец – болка, която заслужава признание

Как да намалим тревожността по естествен начин: навици, които помагат

Спирачки да се погрижа за себе си и техники за завръщане в тялото

Психологът Михаела Георгиева: При атичифобия човек непрекъснато отлага и не започва нови неща

Психотерапевтът Милица Бельовска: Тийнейджърите не искат лекции, а разбиране

Психолог Радостина Минина: Уязвими на стрес са хората, които трудно казват "не"