„Виртуални непознати“ – Сам Канинг

Ейда ръководи малката си ПР агенция от любимото си кафене, откъдето се справя със своя единствен, но особено капризен клиент, опитва да постави в ред живота си и поддържа виртуално приятелство с интересен и забавен мъж, с когото споделят страстта си по романите на Агата Кристи.

Когато намира своето местенце окупирано от нахален (но доста привлекателен) непознат – журналиста Фрейзър, Ейда не очаква, че въпреки лошото начало скоро ще открият, че могат да се забавляват заедно. Двамата се впускат в ексцентрични приключения и излизат от зоната си на комфорт.

Тя дори… може би… е готова да се срещне със своя виртуален приятел, с когото имат толкова много общи интереси, а анонимността им дава смелост да са напълно открити един с друг. Темите им на разговор стават все по-сериозни, а Ейда започва да се влюбва в мистериозния си събеседник.

Разкъсана между двамата, тя не знае кого да избере. Но възможно ли е да изпитваш реални чувства към някого, ако сте на практика непознати?

Сам Канинг живее в Единбург, Шотландия. В свободното си време обича да се разхожда из града в търсене на ексцентрични находки, а също и да се грижи за единственото живо растение в дома си – Станли.

Откъс

Докато се колебаех дали да не вляза в тоалетната, която сигурно беше великолепна, за да снимам още, вратата се отвори и влезе мъж, свали си палтото и подаде и него, и огромен чадър на оберкелнера. Неочаквано се почувствах неловко, защото бях метнала небрежно палтото си на облегалката на стола. Какво пък толкова?
Той огледа заведението, откри ме, кимна и помаха, докато оберкелнерът го водеше.
Трябва да призная, че не беше точно какъвто се представяше. Беше доста по-възрастен от снимките, които бе използвал, с оредяваща коса, която се опитва да прикрие като бе пригладил кичури на стратегически места. Е, какво пък толкова. Всички знаеха, че играта на срещи е просто дим и огледала – много буквално в нашия случай, – докато хиляди негови версии се отправяха към мен. Странното е, че единственото, за което си мислех, докато той идваше към масата, беше, че в този приятен ден е помъкнал огромнейшия си чадър.
Стига! Съсредоточи се, Ейда.
Изправих се, за да го поздравя и съжалих на мига. Какво, да не би да съм викториански джентълмен?
Е, вече бях станала. Отправих му ведра усмивка, казах здрасти и той се наведе, за да ме целуне по бузата, представи се като Конър.
Не мога да отрека, че ухаеше превъзходно на скъп одеколон. Беше от онези, които като всички неща с класа, се разпознават при по-близък контакт.
Когато понечих да седна, забелязах, че погледът му се плъзга по мен и за част от секундата бях сигурна, че и той не е точно очарован от онова, което вижда. Не можех да кажа със сигурност какво точно ме накара да си го помисля, но имаше... нещо. Едва ли скоро ще се явя на конкурс за манекенки, но и не съм излязла от някое блато. А дори да съм, това бе просто невъзпитано.
Не. Държа се като параноичка и направо изперквам. Нервите ме стресираха – той беше мил, нормален човек. Благодарих на господ, че хората не умеят да четат мисли.
Тъкмо се настанихме и сервитьорката пристигна с чашата ми вино. Със сигурност бе успяла да нанюха тайните ми увещания, за да ми донесе всичкото вино в страната, защото чашата беше с размерите на мивка от Белфаст.
– Вече си поръчала? – отбеляза Конър и по лицето му се изписа изненада.
Мама му стара. Зле ли е? О, господи, много зле.
– Ъ, извинявай, дойдох по-рано и бях малко притеснена, затова реших да се поотпусна – благодарих на сервитьорката, докато тя оставяше чашата. Беше истинско чудо, че можех да виждам над нея. – Не знаех обаче, че ще ми го сервират в кофа.
За секунда той ми се стори ужасèн. Само че забелязах как сервитьорката се подсмихва и забавлява, затова не се почувствах твърде зле. Началото не беше обнадеждаващо.
– Извинявай. Искаш ли да поръчаш? – попитах благородно.
– За мен газирана вода с малко свеж лайм, ако обичате – каза той на сервитьорката.
Мама му стара.
– Не пиеш ли? – нямах намерение да го кажа на глас, но думите съвсем сами изскочиха от устата ми.
Бях почти сигурна, че първата ни среща вероятно няма да оцелее, ако се опитвам да променя възстановяващ се алкохолик. Ето защо хората си говореха онлайн повече от десет минути преди да се срещнат!
– С кола съм – отвърна той.
Уф. Чакай. Ако беше с кола, защо тогава е помъкнал най-големия чадър на света? Толкова много въпроси.
Сервитьорката отиде да му донесе плодовата вода и ни остави сами.
– И така, Конър, много ми е приятно да се запознаем. Как мина денят ти?
– Добре – отвърна той.
Зачаках да каже нещо повече. Той обаче мълчеше. Добре тогава. Отпих от виното си.
– Как беше трафикът? – господи, как мога да заговоря за трафика още в началото на срещата? Приличам на някой нескопосан чичо на градинско парти. Съвсем не се представях като забавната и остроумна дама отпреди няколко минути. Леле, напълно съм изгубила форма.
– Добре. Както обикновено за това време на деня.
– Добре – страхотна история, брато. – В профила ти пише, че си адвокат, нали така? Изглежда готина работа.
– Право на собственост – той сви рамене. – Плащам си сметките.
– Значи ще има към кого да се обърна, когато най-сетне си купя къща – отвърнах ведро.
Той благоволи да отвърне с едно „ха, ха“.
Сервитьорката донесе водата и аз едва не я помолих да остане. В кратък миг на лудост се замислих дали да не преобърна чашата, единствено за да се почувствам жива отново. Вместо това отпих голяма глътка.
Той изглежда се усети, защото се понамести на мястото си и ме попита за моята работа. Разказах му накратко за Стив. Как бе успял да превърне роля в никому неизвестна шотландска сапунка в кариера за цял живот, покани да открива местни панаири, пантомими извън сезона и нещо невероятно, в издаването на истинска книга, която настоя да се казва „Лийт, любов, Лотарио“. Само че всичко, което казах, сякаш бе погълнато от огромната пропаст между нас. Конър изглежда не реагираше на нищо. Накрая вече не намирах различни начини, по които да кажа „Моля Стив да не върши разни неща, които аз да разчиствам, когато неизбежно ги направи.“
Той кимна. Щом разбра, че съм изчерпана, най-сетне заговори.
– Знам за Стив Аник. Фирмата ми представяше местен бизнес, с които веднъж беше нарушил договор. Беше... голям образ – каза „голям образ“ с много странно натъртване и двояк смисъл.
– Да, същият човек. Определено е голяма занимавка. Но аз обичам предизвикателствата.
Той изви вежда, докато отпиваше от водата и аз тъкмо анализирах дали това е добро извиване, или лошо, когато лицето му се сгърчи.
– Не, извинявай – той надигна глас. – Извинете – щракна с пръсти към сервитьорката.
Щракна с пръсти!!!
Ако можех да се възпламеня от срам, сигурно щях да го направя.
Тя пристигна.
– Заповядайте, господине.
– Помолих за малко свеж лайм. Този нито е свеж, нито е малко – той ѝ подаде чашата, докато се опитвах да сигнализирам с очи, че аз нямам нищо общо с действията му. Тя взе чашата, без да реагира, и се върна зад бара.
Безизразното ми лице не бе толкова прикрито като нейното. Конър се обърна, преди да имам време да коригирам неовладения си ужас.
– Да не би нещо да не е наред? – попита той с изненадващо надменен глас за мъж, който току-що бе показал най-лошото у себе си.
– Просто се тревожа, че ще ти плюят в напитката – заявих дипломатично и се опитах да вкарам в тона си ведро безразличие. Не се получи.
За секунда той ме погледна изненадано, но това не продължи дълго.
– Да не би да имаш проблем, че върнах напитката?
А! Старият ни приятел „отсеченият говор“ се върна. За тази игра бяха нужни двама. Стегнах се и открих гласа, с който „разказвах играта на Стив заради лошите му деяния“ и го промених малко в интерес на сегашната си публика.
– Ни най-малко. Просто не съм сигурна, че тази работа с щракането на пръсти бе редна.
Не мога да отрека, че той ме погледна с искрено объркване.
– Извинявай, не ѝ ли е работа да приеме поръчката ми? Ако не я изпълни както трябва, както стана, не е ли нейна работа да оправи нещата?
– Тя не е преценила правилно количеството лайм в напитката ти, не ти е надрала автомобила с ключ – опитвах се да говоря спокойно, но и двамата знаехме, че няма да се получи и сме стигнали твърде далече.
Господи! Ходила ли съм на среща, която да се сгромоляса толкова бързо? Имаше един, който ми направи забележка, че съм си поръчала ордьовър на фона на индекса на телесната ми маса, но поне бяхме стигнали до поръчката на храна преди всичко да се разпадне.
Замълчахме тъкмо когато тя се върна с напитката.
– Много се извинявам, господине. Заведението черпи.
Той пое чашата и благодари и ме погледна многозначително.
Господи.
Благодарих ѝ и аз за всеки случай и отпих дълга глътка вино. Макар да беше цял казан, аз бях решена да го изпия колкото е възможно по-бързо, ако не за друго, то поне за да издържа тази толкова ужасна вечер. Двете с Амал щяхме да проведем сериозен разговор за вкуса ѝ към мъжете.
Той отпи от своята напитка и очевидно реши, че този път лаймът е в добро количество. Слава богу. Ако беше щракнал отново с пръсти, щяха да обявят по новините за международен инцидент, когато изперкам.
Част от мен се питаше защо не си тръгвам. Дори да постъпвам благородно и да си казвам, че това е просто сблъсък на две личности, по-зле няма накъде. Бяхме заедно цели десет минути и успяхме да си кажем няколко стотин думи, осемдесет от които бяха спор, в който имаше и кимване за разкош. Само че не можех да го направя. А за човек, който очевидно не се интересуваше, че се държи невъзпитано с хората, той решително постъпваше по същия начин. Може би се надяваше друга сервитьорка да прегреши.
След това ми хрумна нещо наистина умно. Време е да посетя тоалетната.
Оказах се права – беше разкошна. Тапети на пауни, огледала в златни рамки, чуваше се тиха музика, в единия край имаше плюшен шезлонг, ако някой почувства нужда да припадне в тази елегантна обстановка. Има нещо малко потискащо в това, че тоалетната беше гвоздеят на срещата ми, но и това е нещо. Нащраках хиляда снимки и ги изпратих на Амал.
Погледнах се в огледалото и забелязах, че червилото ми е почти изядено, а под очите се е размазала спирала. Браво. Избърсах я и си сложих щедро червено червило, видях как цветът се връща на лицето ми – без него имаше опасност да заприличам на викторианско призрачно дете. Тъмносини очи, бледа кожа и малко лунички, които никога не станаха готини като онези, за които си мечтаех като дете. Накрая си сложих малко лосион за ръце, след това с нежелание се отправих към бара.
С огромно разочарование забелязах, че Конър е все още там. Седнах и му отправих слънчева усмивка. В тоалетната бях взела решение. Щях да се наслаждавам на вечерта, а той бе просто един придатък. Барът беше хубав, прекарах известно време в тоалетна, която бе толкова невероятна, че дори се замислих дали да не се пренеса да живея в нея, а виното не беше лошо.
– Може ли да те попитам нещо?
Конър ме погледна предпазливо – друго чувство не бе показал досега.
– Добре.
Питах се дали наистина ще си позволя да го кажа, но накрая Марпъл в мен трябваше да научи.
– Защо носиш чадър като за голф?

На книжния пазар от 25 юли 2023 г.
Обем: 360 стр.
ISBN: 978-954-389-746-9
Издателство: „Ера“
Корична цена: 20 лв.