Свободно време

„Колекционера“ от Даниъл Силва

Най-новият стряскащо актуален роман на майстора на шпионския трилър

06.12.2023г. / 08 00ч.
Михаела Лазарова
Корица: "Хермес"

Корица: "Хермес"

За автора

Даниъл Силва е носител на награди и първи в класацията на автори на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „„Портретът на един шпионин“, „Английското момиче“, „Крадецът“, „Английският шпионин“, „Орденът“, „Челистката“ и др. Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които главен герой е шпионинът и реставратор на произведения на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по цял свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със съпругата си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.  

За книгата

На сутринта след ежегодната благотворителна галавечер във Венеция генерал Чезаре Ферари, който оглавява Артистичния отдел на карабинерите, причаква Габриел Алон в любимото му заведение. Той го уведомява, че предишния ден във вилата му в Амалфи е убит южноафрикански корабен магнат, а ценна картина от колекцията му е изчезнала. Размерите и описанието ѝ съвпадат с тези на „Концертът“ от Йоханес Вермеер – една от тринайсетте творби, откраднати от Бостънския музей през 1990 г. Генерал Ферари моли Габриел да открие картината, без да вдига излишен шум, докато следите са горещи.  

Алон намира неочакван съюзник в лицето на брилянтен хакер и професионален крадец – красивата датчанка Ингрид. Именно тя е откраднала „Концертът“ от вилата, но няма нищо общо със смъртта на незаконния му собственик. Картината вече има нов притежател с прякор Колекционера, свързан с най-високите нива на властта в Русия.  

Липсващият шедьовър се оказва основна нишка от конспирация, която цели да доведе света до ръба на ядрен апокалипсис. За да предотврати ужасяващия сценарий, легендарният шпионин трябва да разкрие самоличността на Колекционера и да се изправи срещу най-заклетия си враг – президента на Русия, но този път на негова територия.   

 

Откъс

Кандестедерне

Вечерята беше тип „бюфет“ на свещи с традиционни датски ястия, поднесени в официалната ѝ трапезария. Бижутата и парите лежаха между тях подобно на декоративна украса, заедно със спящия мобилен телефон, дремещия лаптоп и написаното на ръка от Габриел предложение за имунитет.

– Как проникнахте? – попита той.

– Блъснах ключалката.

Блъскането на ключалката беше техника, която включваше поставяне на специално изработен „бум-ключ“ в ключалката и почукване с малко чукче или с дръжката на отвертка.

– Това едва ли е много удобно – каза Габриел. – Защо вместо това просто не простреляхте ключалката?

– Вие така ли го правите?

– Инструменти за взлом. Аз съм от старата школа.

– Разбрах го от сигналната лентичка.

– Как я забелязахте?

– По-добрият въпрос е как бих могла да я пропусна?

Тя сведе бледосините си очи към бижутата, които меко проблясваха на светлината на свещите. Косата ѝ беше с цвят на карамел и изпъстрена с русо. Разделена по средата, тя обрамчваше лице с правилни, чисти черти. Нямаше нищо ненамясто, нито една линия или белег.

– Имате много добър вкус, господин Алон.

– Вашият приятел Хорен Назарян ми каза същото.

– Как успяхте да го убедите да ме предаде?

– Знаете какво казват за честта сред крадците.

– Защо просто не отидохте в датската полиция?

Той посочи предложението за имунитет.

– Надявах се да уредим въпроса на четири очи.

– Такова ли е все още намерението ви?

– Предстои да бъде определено.

– От какво?

– От степента на откровеност през следващите няколко минути.

Тя доля сансер в чашата му.

– Всъщност това не е истинско престъпление, знаете ли.

– Кое?

– Кражбата на открадната картина.

– Престъпление е, когато включва прострелване на някого два пъти в главата от близко разстояние.

– Не съм убила Лукас ван Дам, господин Алон. – Тя върна бутилката в охладителя. – Или пък Петер Нилсен, в случай че се питате.

– Какъв беше характерът на връзката ви?

– Петер беше ловец на книги. Колекционерите го наемаха, за да издирва томове с голямо значение или стойност. А когато техните досегашни собственици отказваха да се разделят с тях...

– Той се обръщаше към вас?

Тя го погледна през светлината на свещите, но не каза нищо.

– Колко ви плати, за да откраднете Вермеер?

– Десет милиона.

– Крони?

– За тази сума дори не бих го докоснала. Сделката беше в евро.

– Как беше структурирана?

– Има ли значение?

– Вече има.

– Получих половината от парите предварително. Останалата част получих, когато предадох картината на Петер миналия петък вечерта в кафене „Йоргенс Смьоребрьод“ във Висенберг.

Тя отвори лаптопа и обърна екрана към Габриел.

– А това е човекът, който три часа по-късно уби Петер пред апартамента му в Копенхаген.

– Как се сдобихте с видеото?

– Клик, клик, клик.

– А с телефона на Петер Нилсен?

Тя се усмихна.

– Старата школа.

 

Прегледаха всичко още веднъж от самото начало. След това го провериха втори път, за да се уверят, че няма несъответствия в историята ѝ. Датата на първоначалното предложение на Петер Нилсен. Характерът на информацията, която той беше предоставил предварително. Обстоятелствата около самата кражба. Размяната на пари и произведения на изкуството в кафенето на остров Фюн. Мъжът беше чакал там, когато Ингрид бе пристигнала. Тя предполагаше, че е в края на трийсетте или началото на четиресетте години, но Габриел, след като внимателно разгледа видеозаписа и снимките, стигна до заключението, че е по-близо до четиресет и пет, може би малко по-възрастен. Той не се съгласи и с твърдението на Ингрид, че е финландец или е от някоя от балтийските държави. Очите и скулите подсказваха, че етническите му корени са по-далеч на изток. Движенията му, според вещото мнение на Габриел, бяха на професионалист – професионалист, чиято снимка Ингрид не бе могла да открие никъде в интернет.

Габриел я помоли да пусне още веднъж снимките през търсачките, но отново нямаше съвпадения. След това двамата изгледаха пак видеото с пристигането на мъжа в кафенето. Това се случваше в 17,18 ч., четиресет и две минути преди Ингрид да предаде картината на Петер Нилсен.

– Как уредихте срещата?

– Смятам, че вече обсъдихме този въпрос, господин Алон. Всъщност два пъти.

– И ще продължим да го обсъждаме, докато не се убедя, че „Концертът“ на Йоханес Вермеер не е в тази къща.

– С Петер водехме деликатните делови разговори по „Сигнал“. И дори тогава винаги говорехме кодирано.

– И моля ви, припомнете ми кой избра времето и мястото.

– Аз го направих – каза тя с въздишка. – И в случай че не сте ме чули първите два пъти, аз пристигнах първа.

– В пет и половина?

– Да.

– И вие донесохте картината в кафенето?

– Оставих я в кожен тубус за документи в багажника на колата си.

– Перфектен начин за транспортиране на една от едва трийсет и четирите известни творби на Йоханес Вермеер.

– Боравех с картината много внимателно, господин Алон. Тя не претърпя никакви щети, докато беше в мое владение.

– Предполагам, че не сте я снимали?

– Това би било като да си запазиш кървавия нож за спомен, не мислите ли?

Габриел се усмихна неволно.

– Как проникнахте в трезора на Ван Дам?

– Фасулска работа.

– Може ли да бъдете по-конкретна?

– Клик, клик, клик.

– А бутонът под бюрото, който отмества встрани лавиците с книги?

– Натиснах го.

– Откъде знаехте къде да го намерите?

– По същия начин, по който узнах за съществуването на трезора.

– Клиентът е казал на Петер?

Тя кимна.

– И Петер никога не е споменавал името му пред вас?

– Не, господин Алон. За трети път, той никога не ми е казвал името на клиента. – Тя побутна телефона на Петер Нилсен през масата. Беше „Айфон 13 Про“. – Но имам чувството, че може би ще успеем да го открием тук.

– Опитахте ли се да го разбиете?

– По-новите модели айфони са извън възможностите ми. Но има зловреден софтуер, наречен „Протей“, който би трябвало да свърши работа. Той е разработен преди няколко години от израелската фирма „ОНС Системс“. Лицензите се набавят доста трудно.

– Не е толкова трудно, колкото си мислите – каза Габриел.

– Можете ли да се сдобиете с оригинален лиценз?

– Съществува известна възможност.

– Как сте с датския?

– Никак. Но „Протей“ има функция за автоматичен превод.

– Този софтуер е ужасен. Наистина ви е необходим човек, за когото датският език е рòден и който да ви наднича през рамото. За предпочитане някой, който е познавал добре Петер.

– Вие?

Тя се усмихна.

– Изглежда, забравяте, че именно вие откраднахте Вермеер.

– Кой е по-подходящ да ви помогне да го намерите? Освен това, ако остана тук, в Дания, има вероятност и аз да свърша мъртва. – Тя сниши глас. – Моля ви, господин Алон. Позволете ми да ви помогна да намерите картината и човека, който е убил Петер.

Той вдигна телефона.

– Знаете ли какво ще се случи, ако го включим?

– Ще се появи в датската мрежа. Което означава, че трябва да свършим работата извън страната.

– Какво ще кажете за Париж? – предложи Габриел.

– Някаква конкретна причина?

– Един мой приятел би искал да си получи обратно бижутата и парите.

– В такъв случай – каза Ингрид – нека да е Париж.

 

Габриел се върна във вилата под наем с помощта на синьо-зеленото сияние на мобилния си телефон. Набързо опакова дрехите и тоалетните си принадлежности. След това натъпка боите, разтворителите и парцалите си в найлонова торба за боклук заедно със съдържанието на хладилника и неизпитото вино. Френският статив за пленер, четките на „Уинсър и Нютън“, палитрата и неизползваните платна изгори в печката на дърва.

Остави „Къщи в дюните“ като малък знак на уважение. Мислеше, че ако някъде им е мястото, то е тук.

Натовари багажа си в наетия нисан и измина тристата метра до вилата на Ингрид. Тя излизаше пред вратата, когато той спря. Въведе четиринайсетцифрения код за достъп в клавиатурата, след което тръгна по пътеката, преметнала през рамо пътна чанта. Габриел натисна бутона за отключване на багажника и слезе от колата, за да ѝ помогне. В този момент чу звука на приближаващ мотоциклет – първия мотоциклет, който чуваше в Кандестедерне от пристигането си преди два дни.

Миг по-късно забеляза фара, който се движеше с висока скорост по главния път на селището. За момент изглеждаше, че отива към хотела, но един рязък завой надясно го насочи право към мястото, където бяха Габриел и Ингрид.

Мотоциклетистът управляваше мотора само с една ръка – лявата. С дясната си ръка бе бръкнал в якето си отпред.

Когато я извади, Габриел различи безпогрешно силуета на пистолет, снабден със заглушител.

Той сграбчи Ингрид и я събори на земята зад нисана.

След това извади беретата от кобура на кръста си, когато два куршума разцепиха въздуха на няколко сантиметра от дясното му ухо. Той не потърси прикритие, дори не трепна. Вместо това вкара четири куршума в торса на мотоциклетиста, като свали мъжа от седалката.

Мотоциклетът продължи по алеята без водач. Габриел заобиколи машината и отиде до мястото, където мъжът лежеше неподвижно на асфалта. Оръжието му – 9-милиметров „Макаров“ със заглушител – беше паднало до него. Габриел изрита пистолета настрани и свали каската на мъжа. Веднага разпозна лицето му. Всъщност го беше видял тази вечер на видеозаписа от кафене „Йоргенс Смьоребрьод“.

Коженото яке на мъжа беше пробито отпред с четири дупки от куршуми и напоено с кръв, както и черният пуловер, който носеше под него. Дупките съответстваха на четирите в центъра на гърдите. Точно над раните беше татуирана буквата Z. Кръвотечението беше обилно. Не му оставаше още много време да живее.

Габриел снима лицето на умиращия мъж. След това попита:

– Къде е картината?

Мъжът не каза нищо.

Габриел допря цевта на беретата до коляното на мъжа и произведе още един изстрел.

Мъжът изкрещя в агония.

– Картината – продължи Габриел. – Кажи ми къде да я намеря.

– Изчезна – беше всичко, което мъжът успя да каже.

– Къде изчезна?

– Колекционера.

– Как се казва той?

– Колекционера – повтори мъжът.

– Името му – изкрещя Габриел. – Кажи ми името му.

– Колекционера – каза мъжът за последен път и издъхна.

  • Обем: 376 стр.
  • Корична цена: 19,95 лв.
  • ISBN: 978–954–26–2317-5
  • Превод: Гриша Атанасов
  • Издателска къща „Хермес“ ООД
     

 

Коментирай