Свободно време

„Ръкописът от „Биркенау“ от Жозе Родригеш душ Сантуш

Съдбите на двама смели и решителни мъже се преплитат по драматичен начин в продължението на „Фокусникът от Аушвиц“

26.02.2024г. / 16 27ч.
Михаела Лазарова
Корица: "Хермес"

Корица: "Хермес"

За книгата

Двама силни и решителни мъже попадат в „Аушвиц-Биркенау“ по различни причини, но съдбите им се преплитат по неочакван и драматичен начин.

Херберт Левин, известен с артистичния си псевдоним Великия Нивели, е фокусник от еврейски произход, депортиран със семейството си в Аушвиц. Португалският легионер Франсишко Латино постъпва доброволно като надзирател в лагера, за да спаси годеницата си от неминуема смърт. За изпълнението на плана си обаче той ще трябва да разчита на магията на Великия Нивели.

Докато фокусникът се подготвя за представлението си, организирано за служителите на лагера, нацистите търпят поражения на фронта и съветската армия настъпва в окупираните територии. Пристига заповед да се предприеме последното масово избиване на затворници и да се заличат напълно следите от холокоста. Евреинът и португалецът трябва да рискуват всичко, за да избягат от лагера на смъртта, където са станали свидетели на чудовищните престъпления срещу евреите. Но дали това е възможно? Може ли човек някога да избяга от ужасите на Аушвиц? Или единственият начин да намери вътрешен мир е като разкаже за видяното?  

Очаквайте на 5 март 2024 г.

За автора

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.

Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“, „Героичната арка“ и „Любовницата на губернатора“.

Авторът е гостувал в България няколко пъти.

Откъс

Шокът от осъзнаването, че битото на портала на женския лагер смъртнобледо момиче беше Танюша, напълно смая Франсишко. Не можеше да повярва на очите си. Танюша? Нима това същество от кожа и кости беше тя? С остригана коса и жълтеникава кожа? Дрипава и мръсна? Танюша? Единственото, което го убеди, бе фактът, че жената бе произнесла името му.

Излизайки от първоначалното си вцепенение, Франсишко я зашлеви и я запрати в калта.

– Мълквай, коза такава! – кресна той. – Как смееш да се обръщаш към мен? Ще говориш само с позволение! – Есесовецът се обърна към блоковата. – Къде мога да я разпитам насаме?

– В бараките, SS-Mann Стаите на старшите имат врати.

Франсишко грубо сграбчи Танюша, принуждавайки я да се изправи. Дръпна я силно за ръката и кимна на блоковата. – Водете ме.

След като последва надзирателката до най-близката барака, Франсишко влезе вътре заедно с Танюша и нареди изрично да не го безпокоят, докато разпитва затворничката. Затвори вратата и двамата останаха сами. Момичето се взираше в него, треперейки; изглеждаше потресено и видимо объркано. Развълнуван, Франсишко обви ръце около нея и я притегли към себе си.

– Танюша...

Мокра и премръзнала, рускинята се тресеше неудържимо. В началото не реагира, просто стоеше неподвижно, без да откликва на нежността му; навярно беше в шок. Почти неуловимият стон бе знак, че тя сякаш се събуди и крехките ѝ ръце се обвиха около него.

– Ти ли си? – промълви тя с тих, треперещ глас. – Наистина ли си ти?

– Шшт... – прошепна той в опит да я успокои. – Вече всичко е наред. Тук съм. Ще се оправиш.

В продължение на няколко минути тя се тресеше от ридания, с лице, притиснато към рамото му, докато португалецът я милваше, мълвейки утешителни думи. Смърдеше на урина и изпражнения, но той не я пусна. След известно време Танюша се успокои и внимателно вдигна глава.

– Какво правиш тук?

– Дълга история – отговори Франсишко. – С две думи, записах се в СС, за да те спася.

Младата жена примигна; в очите ѝ проблесна надежда.

– Ще... ще ме измъкнеш ли от тук?

Португалецът преглътна сухо.

– Не е толкова просто – отвърна той. – Ще опитам, но ще бъде трудно.

Разочарованието, изписано по лицето ѝ, го засрами. Беше се заклел да я пази и тази клетва се бе превърнала в цел на живота му, но се бе провалил.

– Най-важното сега е, че те открих – побърза да отбележи Франсишко. – А за останалото... ще видим.

– Защо ме удари?

– Не бива да виждат проява на близост към затворниците от моя страна. Ако ме хванат, ще бъда наказан и може би екзекутиран. Както и ти.

Танюша поклати глава.

– Германците са ужасни – прошепна тя. – Ужасни. Също като в руските лагери... Само ако знаеш какво става тук... – Рускинята потръпна. – Маргарита почина в бараката, а онези животни отведоха Олга.

– Срещнах се с нея.

Думите му я изненадаха.

– С Олга ли? Как е тя?

– Добре е, напълняла е.

– Това е чудесно! – въздъхна облекчено Танюша. – Толкова беше отслабнала...

Португалецът бръкна в джоба на палтото си.

– Ти също имаш нужда от храна. Сигурно умираш от глад.

По изпитото лице на Танюша премина лъч надежда.

– Донесъл си ми нещо?

Годеникът ѝ извади увит във вестник пакет, който носеше от главния лагер. Рускинята го грабна, сякаш се страхуваше да не изчезне, разкъса хартията с нетърпеливи движения и налапа хляба и наденичките, които намери вътре. Дъвчеше лакомо като хищник, беше по-прегладняла дори от онзи път, когато я бе видял изпосталяла край река Ижора.

– Спокойно – посъветва я той. – Яж по-бавно, иначе ще ти стане лошо.

Танюша омете хляба и наденичките за не повече от няколко секунди. После взе ябълката, която Франсишко ѝ подаде, и жадно я захапа.

– Ммм... Толкова е вкусно! – Дъвчеше яростно като животно. – По дяволите, не съм опитвала такива чудеса от месеци. Месеци! – Преглътна последното парче от ябълката, след което изяде огризката и семките. – Ммм, каква вкусотия!

Докато я наблюдаваше внимателно, португалецът остана потресен от състоянието ѝ. Освен че годеницата му бе започнала да прилича на живите мъртви от лагера, косата ѝ капеше, а сивкавата ѝ кожа бе покрита със зловонни гнойни рани.

– Болна ли си?

Танюша облизваше ябълковия сок, полепнал по пръстите ѝ.

– Всички тук са болни – каза тя. – Всяка сутрин след проверката от бараката изнасят от десет до двайсет тела. – Погледът ѝ се спря върху манерката, която Франсишко носеше на колана си. – Имаш ли вода?

Той свали манерката и ѝ я подаде. Тя я надигна и погълна всичко на големи глътки.

– Това се казва жажда.

Щом изпи водата, годеницата му облиза гърлото на манерката и му я върна, разочарована, че няма още.

– Не съм пила хубава вода от... знам ли... Това е най-вкусната вода на света.

– Тук няма ли вода?

Рускинята унило го изгледа.

– Сигурно се шегуваш. – каза тя. – Има един кладенец за целия лагер. – Вдигна показалец, за да подчертае думите си. – Един. А ние сме трийсет хиляди. – Оригна се от водата, която току-що бе изгълтала. – А и водата в него е замърсена. Преди да напълним кофата, първо трябва да извадим труповете.

– Трупове? В кладенеца?

– Точно така. Някои хора са толкова жадни, че направо скачат вътре. Живите мъртви са специалисти в това. Изваждането на труповете от кладенеца е трудна работа. А после започва борбата за канче вода. Та ние сме като животни. Блъскаме се, бием се, дерем. Не си скубем косите поради липса на такива. – Като спомена косите, тя докосна остриганата си глава, внезапно осъзнала начина, по който изглежда.

– Кажи ми... грозна ли съм?

– Красива си.

– Не, сериозно. Много ли е зле?

Португалецът се усмихна в опит да я успокои.

– И двамата сме били по-добре наистина, но всичко ще се оправи, спокойно. – Франсишко бръкна в другия си джоб и извади малко пакетче. – Донесох ти лекарства от аптечката на СС. Включително хапчета за диария. Дизентерията е бичът на концентрационните лагери. Трябва да внимаваш с водата, която пиеш, иначе никога няма да се излекуваш. Не бива да пиеш от този кладенец.

Рускинята разглеждаше спринцовката и останалите неща от пакета.

– Какво е това?

– В аптеката на СС ми казаха кои са най-разпространените болести в лагера. Освен дизентерия има тиф и туберкулоза. Поръчах всички лекарства за тях. – Португалецът взе едно шишенце. – Това са витамини. Трябва да ги пиеш, за да компенсираш оскъдното хранене. – Огледа слабото тяло. – Имаш ли бълхи?

Сякаш бе отгатнала въпроса, Танюша започна да се дръгне.

– Пълна съм.

Франсишко взе спринцовката, като внимателно повдигна иглата и изпусна малка струя от лекарството.

– Това е ваксина за тифоидна треска – обясни той. – Дай си ръката.

Докато поставяше инжекцията на рускинята, войникът я наблюдаваше; струваше му се невероятно как ослепителната ѝ красота бе повехнала толкова бързо. Беше се превърнала в старица. Запита се дали обича самата Танюша, или само образа ѝ, който вече бе изгубила; бе останала само същността ѝ. Всичко това бе предизвикателство за чувствата му към нея. Ако обичаше Танюша заради красотата ѝ, то обектът на неговата любов вече не съществуваше. Но ако я обичаше заради самата нея, любимата му все още бе тук. Всъщност той не бе наясно с чувствата си. Дали обичаше красотата ѝ, или нейната същност? Винаги бе смятал, че това е едно и също; в крайна сметка португалецът бе привлечен най-напред от хубостта ѝ, но в този момент разбра, че е различно. Дали я обичаше заради външния ѝ вид, или заради самата нея?

Той махна иглата и рускинята го видя как прибира спринцовката.

– Вярно ли е, че във фабриките убиват хора?

– Защо питаш?

Танюша махна с ръка към лагера.

– Тук, близо до женския лагер, има фабрика, чиито комини не спират да бълват пушек и миризма на изгоряло – обясни тя. – Виждаме как хората отиват там, но никой не се връща. Вървят пеша или натоварени в камиони, обградени от есесовци и кучета. Понякога се чуват викове и изстрели. Носят се слухове за случващото се там. Попитахме старшата по блок, но тя каза, че това е фурна за хляб и че няма за какво да се тревожим. – Рускинята присви очи. – Наистина ли е фурна?

Неписаното правило на СС му забраняваше да говори за това, особено със затворници. Ако кажеше нещо и се разчуеше, Франсишко знаеше, че самият той ще бъде задържан и екзекутиран за измяна към райха и заговор с врага.

– Ти как мислиш?

– Аз те попитах първа – отвърна Танюша. – Говори се, че там убиват хора и пламъците в комина и миризмата идват от изгорените трупове. Но... това е невъзможно, нали?

– Ами...

– Та те са жени, деца и старци. Каква заплаха биха могли да представляват? Виждала съм дори бебета! За какво им е на германците да убиват бебета? Абсурдно е. Не се страхуват да нападнат Русия, Франция и други страни, а се боят от бебета? Няма логика. А и Германия е цивилизована, развита страна, много по-напреднала от моята бедна Русия. В това просто няма смисъл. – Танюша се приближи до него и го погледна напрегнато. – Греша ли? Дали фабриката е фурна за хляб, или...

Франсишко не знаеше какво да каже. Сградата, за която тя говореше, беше крематориум номер 1 и се намираше точно до женския лагер. Изкушаваше се да ѝ разкрие всичко, което знаеше, но успя да се сдържи. Рискът беше огромен и той трябваше да бъде предпазлив. За доброто и на двамата. Танюша можеше да разкаже на други затворнички, че сведенията ѝ идват от директно от СС. Щеше да се разчуе и ако от Политическия отдел разследваха случая, можеха да ги екзекутират. Пък и за какво ѝ беше да знае?

– Не се връзвай на слухове – промълви накрая той. – Важното е да...

Трополене някъде наблизо прекъсна мисълта му. Двамата се умълчаха, ослушвайки се какво се случва навън. Вратата на стаята се отвори рязко.

– Проверка! – кресна една помощник-надзирателка. – Проверка!

Помощничката на старшата по блок изчезна така бързо, както се бе появила, обикаляйки из бараката с викове. Франсишко и Танюша стреснато се спогледаха; в очите му се четеше изненада, а в нейните се надигаше паника.

– Проверка! – възкликна рускинята и долепи длани до устата си – Ами сега?

– Не ви ли преброиха сутринта?

– Не разбираш ли? Ще правят подбор!

– Тя каза проверка...

– Извънредната проверка в работно време е подбор. Те мислят, че онези, които не са излезли с бригадите, а са останали в лагера, са болни. Тази проверка всъщност е подбор.

Никой в лагера не си правеше илюзии какво означава това, най-малко те двамата. Есесовците събираха затворниците и избираха неколцина от тях – повече или по-малко в зависимост от целта и обстоятелствата. После ги отвеждаха. Ако Танюша бе чувала ужасяващи неща относно онова, което се случваше с тях, то Франсишко много добре знаеше какво ги очаква. Екзекуция. Пери Брод му бе разказал, че новият комендант на „Аушвиц“ бе опитал да сложи край на тази практика и наистина бе успял да я прекрати, но през януари бил принуден да поднови убийствата под натиск от Берлин.

Португалецът се огледа наоколо в търсене на решение.

– Има ли къде да се скриеш?

– Къде? – попита уплашено тя. – Те претърсват бараките. Освен това блоковата много добре знае къде съм, а помощничката току-що ни видя.

Франсишко знаеше какво представлява подборът дори по-добре от годеницата си. Но Танюша имаше право. На всички им бе ясно, че тя е тук, и есесовците нямаше да се откажат, докато не я намерят. Ако се скриеше, те непременно щяха да я открият и да я убият.

Помощничката отново притича пред вратата.

– Проверка! – крещеше тя. – Всички на проверка! По-бързо! Събличайте се!

Съзнавайки, че няма избор, Танюша излезе от стаята с наведена глава.

– Ще оставя нещата си на койката.

Останал сам в стаята на старшата по блок, Франсишко се чувстваше ужасно безсилен. Въздъхна тежко и също се отправи към изхода на бараката. Що за мъж бе той, щом се бе заклел да я закриля, а всъщност отиваше да гледа как ще бъде избрана да умре?

  • Издателска къща „Хермес“ ООД
  • Обем: 344 стр.
  • Корична цена: 19,95 лв.
  • ISBN: 978-954-26-2338-0
  • Превод: Дарина Миланова
Коментирай
Свободно време