Авеню „Версай“ от Деметра Дулева

За книгата

Какво се случва с живота на хората, когато времето внезапно спре? Този роман разказва за съдбите на осем човека, които пандемията от ковид затваря за три месеца в Париж. Те са на различна възраст – художникът Балтазар е на 90 години, а Анна-Мария е на 22. Едни са родени в България, други са французи, някои от тях са семейство, други не се познават. Общото между тях е, че са свързани по някакъв начин с очертаното от разкошни липи авеню „Версай“. Това е случайност, освен ако не приемем, че съдбата често събира хората, защото има неизвестен план за тях. Екстремната ситуация ще ги постави в неочаквани връзки и безпощадно ще поиска от тях отговори на най-важните въпроси: кой съм аз, кое е най-ценното в живота, за какво си струва да се бориш и за кого да се жертваш...

Интервю с Деметра Дулева

Авеню „Версай“ е книга за пътуването към минало, бъдеще, себе си и другите

Деметра Дулева е филолог, писател и дипломат. Първият ѝ роман – „Странстващият албатрос“ (ИК „Хермес“, 2019), печели Награда „Перото“ за дебют. Отличен е и с втора награда в категория „Проза“ на Портал „Култура“ и е номиниран за роман на годината на Фонд „13 века България“. През 2021 г. излиза втората ѝ книга – „Преобърнати съзвездия“, която затвърждава позициите ѝ в съвременната българска литература.

Сега авторката поглежда към време, което макар близко, ни се струва, че е в един отдавна отминал живот – пандемията от коронавирус, която затвори човечеството не само физически, но и емоционално. Авеню „Версай“ описва живота на осем души – българи и французи, за които времето внезапно спира в Париж – градът, който ги е събрал през годините и, в това принудително затваряне, ги свързва в динамични и дори драматични отношения. Всички са изправени пред забравени болки от миналото и неочаквани изпитания в настоящето, за да си отговорят на най-важния въпрос: Кой съм аз?

През 2021 г. в списание „Страница“ (бр. 3) излиза първата глава от този роман. Образът на стария художник Балтазар се ражда внезапно – как стои в ателието си на авеню „Версай“ и със стария немски бинокъл наблюдава Анна-Мария. После се появяват още двама герои в кратък разказ в сборника „Любовта за напреднали“, издаден през 2022 г.

Разговаряме с Деметра Дулева за същината на романа и усещането, което иска да предаде на читателите.

Името на романа – Авеню „Версай“, носи първоначално усещане за романтика. Веднъж разгърнали страниците обаче, попадаме на история за живота на няколко героя по време на пандемията от коронавирус. Как те приемат реалността да си сам, затворен, изолиран от обществото, а често и отдалечен от себе си. Готови ли са читателите да се върнат към това близко минало? Към тези страхове?

Казвате, че заглавието носи усещане за романтика… и със сигурност я има в книгата. Но за мен заглавието Авеню „Версай“ е свързано преди всичко с път или по-скоро с пътуване – към миналото и бъдещето, към себе си и към другите.

Започнах тази книга по време на локдауна в Париж. Преживявах заедно с цяла Франция един от най-тежките ѝ периоди от Втората световна война насам – пандемията от коронавирус. Наблюдавах света през прозореца, общувах с другите през екрана. В условията на физическа и социална изолация научих много за себе си и за хората около мен. Но искам да подчертая нещо важно – Авеню „Версай“ не е роман за пандемията, тя е само фон, причината, която сложи света на пауза и внезапно промени живота ни. Екстремната ситуация постави безпощадно пред всеки един от нас поредица от въпроси: кое е най-ценното в живота ти, за какво си готов да се бориш, за кого можеш да се жертваш… Беше време за отрезвяване, за равносметка, за преодоляване на неизбежното самозалъгване в живота. Затворени в ограничени пространства, бяхме принудени да осъзнаем крехкостта на съществуването, да се изправим лице в лице със себе си, да изречем с думи какво виждаме в миналото си и как мислим за бъдещето си.

Темата за емиграцията и приемането на чуждата култура е в основата на книгата. Четирима от героите са българи, преселили се в Париж. Самата вие живеете в този град. Съществува ли все още стигмата за емигранта, напуснал малката държава, за да търси щастие в космополитния свят?

Има няколко теми, които се повтарят във всичките ми романи: тоталитарната държава, затворените общества, властта и подчинението, емиграцията, положението на жената… И най-важната – любовта. Това са моите големи теми, моите собствени белези. Чувствам, че имам дълг да пиша за тях, това е моят начин за осмисляне на света.

Стигмата за емигранта е жива, но днес тя е по-сложна: вече не е само клеймо на „човек от малка държава“, а по-широко чувство за непринадлежност. Чужденецът, който отчаяно търси своята родина. Често емигрантът е белязан с двойно отчуждение: от страната, която е напуснал, и от страната, в която живее. Това разкъсване е болезнено, но е много продуктивно за литературата. Именно тази двойственост ме прави писател – да живея между светове и да превръщам опита си в романи.

Казвате, че най-важната тема е любовта – не само интимната на двойката, но и тази в семейството, между приятелите. Не само красивата и споделената, но и насилствената и разрушителната. Всъщност любовта присъства и в предишните ви романи. Тя ли е най-голямото вдъхновение за един писател, особено жена?

Любовта не е единственото вдъхновение, но е може би най-неизчерпаемото. Тя е сила, която може да издигне и да унищожи, да създаде и да разруши. В моите книги любовта често е по-скоро изпитание, отколкото ежедневната утеха – състояние, което изявява истинската същност на героите. Вярвам, че всеки писател черпи от собствените си рани и опит, но любовта е общото ни поле, в което тези рани стават видими.

Важна е не само темата, а и безкрайните начини, по които я преживяваме и изразяваме. И жените не пишат „по-любовно“, както и мъжете не пишат „по-рационално“. За мен вдъхновението няма пол, има само страст към истината.

Силно засегната е идеята за изкуството, неизменно присъстващо във френския бит. Герои в романа са възрастен и известен художник, оперна певица в началото на кариерата си, гениален пианист. Служи ли изкуството като бягство от суровата действителност? Може ли да лекува душите на героите, а и на читателите?

В романа често става дума за прозорци и огледала, за образи и отражения. Огледалото като метафора на нашия обикновен свят, който, отразен вече е друг, но не можем да прекрачим в него, както прави Алиса. Изкуството не е бягство, то е абсолютно необходимата ни бленувана реалност зад огледалото.

За мен единствената постижима хармония е възможността на човешкото същество да си представя бъдещето и да мечтае. Илюзиите и мечтите, въображението правят живота поносим. Способност на въображението е да ни изведе отвъд конфликтите на реалността. В този смисъл чистото естетическо  преживяване е начин човек да се освободи от противоречията. Там илюзиите и мечтите не са заблуда, а възможност, която ни позволява да преживеем катарзис, да бъдем щастливи.

В Авеню „Версай“ забелязваме, че мъжките персонажи говорят от първо лице, а женските (с малки изключения) са описани от трето. Какво се крие в този подход? За какво да гледаме между редовете?

В този роман исках погледът към жената да бъде отвън навътре – не като очакваната вътрешна изповед, а като отражение в очите на другите. Това дистанциране ми се струва важно: то показва колко трудно е за жената да говори сама за себе си, когато е заключена в чуждите погледи. Не мисля, че беше съзнателен план, а по-скоро вътрешна необходимост, защото най-често мъжете разказват себе си, а жените са разказвани. В тази асиметрия се крие темата за властта и за начина, по който жената често е превръщана в обект на желание, наблюдение, контрол или дори насилие. Именно през такава оптика жената не говори, а бива изговаряна. И в тази липса на личен глас се разкрива най-силно напрежението, което ме интересуваше.

Наистина, най-важният въпрос за всеки от нас е кои сме, каква е същността ни и одобряваме ли я, или се срамуваме от нея. Успяват ли героите в романа да си отговорят на този въпрос, или хората сме обречени никога да не открием отговора?

Ако любовта е най-голямото вдъхновение за писателя, то съмнението е неговият истински двигател. Себепознанието не е крайна точка, а непрекъснато пътуване. Ако си готов да се съмняваш, да поставяш себе си и света под въпрос, тогава се доближаваш до възможността за истинско разбиране – без готови постулати и окончателни истини. На корицата съм поставила подзаглавие „Кръгов роман за любовта“. Истинският път не е права линия, често в крайна сметка описва кръг. Мисля си, че колкото и далеч да стигнем, колкото и да се променяме с годините, винаги се завръщаме към себе си.

И може би най-мъдрото, което можем да направим, е да следваме съвета на стария художник Балтазар: „Животът е непрекъснато движение и няма как да го спреш, можеш само да се нагодиш, да опиташ да влезеш в ритъм“.

• Корична цена: 19,46 лв./9,95 €
• Обем: 336 стр.
• ISBN: 9789542624943
• Издателска къща „Хермес“ ООД