„Дъщерята на капитана“ от Жозе Родригеш душ Сантуш

За автора

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.

Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „Седмият печат“, „Последната тайна“, „Ръката на сатаната“, „Ключът на Соломон“, „Божият гняв“, „Сигнал за живот“, „Ватиканът“, „Безсмъртния“, „Мъжът от Константинопол“, „Милионерът в Лисабон“, „Героичната арка“, „Любовницата на губернатора“, „Фокусникът от Аушвиц“, „Ръкописът от Биркенау“ и „Тайната на Спиноза“.

Авторът е гостувал в България няколко пъти. Последното му посещение през май 2024 година предизвика истински фурор. Той раздава автографи на Пролетния панаир на книгата, където се изви огромна опашка от стотици негови почитатели.

За книгата

Афонсо Брандао израства в скромно семейство и след три години в семинарията постъпва в португалската армията. По време на Първата световна война е повишен в чин капитан и е изпратен да ръководи бригадата от Миньо във Фландрия. След двумесечни сражения в окопите Афонсо отива в имението на барон Редие в Армантиер, за да ползва отпуска си. Там той среща красивата млада съпруга на барона, французойката Агнес, и не може да откъсне очи от нея. Скоро двамата се впускат в страстна афера, подложена на изпитание не само поради гнева на предадения съпруг, но и от жестокия и неумолим ход на войната. Защото тя не зачита чувства, надежди и мечти и причинява единствено раздяла, загуба и страдание.

Германското върховно командване тайно подготвя опустошителна атака, която цели да пробие отбранителната линия на съюзниците в малък участък от долината на река Лис. Точно там са позиционирани португалските части. Афонсо и войниците му ще се борят до последния си дъх, но дали победата ще го доближи до бленуваната среща с френската му любима, или вече ще е прекалено късно?

Очаквайте „Дъщерята на капитана“ на 2 декември 2025 г.

Откъс

Още от малък Афонсо да Силва Брандао научи, че животът е неизвестно направление с множество кръстопътища, разклонения, мостове, тунели и улички без изход и че всяка нова посока крие безброй тайни и загадки, които чакат да бъдат разкрити. Изпълнен с безкрайно любопитство и подтикван от буден и интуитивен ум, той отрано заподозря, че светът е странно място, огромна сцена на илюзии, предателства и лицемерие, стъклен калейдоскоп, в който всичко изглежда разбъркано, но накрая се оказва на мястото си; че нещата имат смисъл, но не непременно конкретно значение. Той впрочем предусети, че именно съществуването на значение поставя началото на загадката на съществуването.

Щеше да настъпи време, когато постоянно щеше да си задава въпроси за тази велика тайна – може би една от най-големите и древни мистерии на Вселената. Въпросът за смисъла на битието. Съдбата. Тогава щеше да се опита да разгадае криволичещия маршрут на живота, невъобразимия път, по който преминават един след друг дните, влачейки го в неизвестна посока; онзи път, навярно предначертан от него самия или пък от обстоятелствата, който със сигурност го води към неизбежния край през същински лабиринт, сякаш всичко това е плод на тъмна конспирация, заплетена от анонимни агенти във фантастичен таен заговор. Там щеше да потърси решението на загадката, която не му даваше мира.

Когато дойдеше това време, Афонсо щеше да допусне, че животът всъщност е трагедия или може би просто грандиозна пиеса, написана от анонимен драматург, изиграна от актьори сомнамбули, неволни участници в един непознат сценарий, герои, на които никой не си бе направил труда да обясни сюжета на историята; накрая интригата беше налице, но си оставаше неразбрана. Може би тази гледна точка бе породена от определени обстоятелства в живота му, от редица недовършени странствания, в каквито се бе превърнало неговото съществуване. Тогава щеше да се сблъска с неосъществените си мечти и с онези пътища, които не бе извървял, а от изживените си дни щеше да запази само жестоката носталгия по онова, което е можело да бъде, ако нещата се бяха развили по различен начин. Нищо не беше справедливо, всичко бе резултат от случайности и всеки човек се опитваше да намери логика в хаоса на съществуването, сякаш бе важно да създаде собствена история, да придаде смисъл, да открие причина и обяснение на нещата, които просто се случваха.

Един ден щеше да заключи, че в живота всеки човек има право на голяма любов. Едни щяха да я срещнат на някой забравен от бога кръстопът и заедно, самоотвержено и упорито, щяха да извървят остатъка от пътя, докато накрая смъртта не ги спреше. Други пък бяха обречени никога да не я изпитат, да я търсят напразно, да се разминат с нея на някой ъгъл, без въобще да я погледнат, да не обръщат внимание на загубата, докато не изчезнат в мъглата, която се стеле над самотната пътека, по която ги бе отвел животът. А имаше и трети – орисани да страдат. Те срещат любовта, но скоро разбират, че тази среща всъщност ще бъде мимолетна и потайна, кратък полъх в хода на времето, жестока интерлюдия преди болезнената раздяла, целувка за сбогом по пътя към самотата; душите им биваха съкрушени от горчивата тъга да знаят, че е имало и друг начин, различно съществуване, още една възможност, която съдбата им бе отказала. Това бяха нещастниците, които се разкъсваха от гняв, докато накрая не се предадяха на примирението. Те минаваха през живота, огънати под тежестта на тъгата по онова, което е можело да бъде, по неслучилото се бъдеще и по пътя, който никога нямаше да извървят ръка за ръка с другия. Те бяха неизличимо белязани от дълбоката и горчива носталгия на неизживяната любов.

Животът всъщност представлява казан с мистерии, като се започне от най-безобидните и невинните, които са в корените на нашето съществуване. Афонсо например не беше сигурен за деня на своето раждане. Макар да се съмняваше в точната дата, знаеше, че това се е случило някъде през март 1890 г. Майка му казваше, че го е родила трийсет минути след полунощ на 7 март, но дали е било в нощта на шести срещу седми, или на седми срещу осми? Този въпрос си остана неизяснен, но така или иначе, в официалните документи бе записано, че Афонсо се бе родил на 7 март.

Малкият бе видял бял свят в една скромна къща в Карашана, пусто място в началото на селището Рио Майор в провинция Рибатежо. Той бе шестото и най-малко дете на госпожа Мариана, ниска и силна жена с месести червени бузи и прошарени коси, стегнати в кок, чието име също бе обвито в абсурдни съмнения. Майка му твърдеше, че името ѝ е Мариана Андре Брандао, но навремето се представяла като Мариана Силва Андре, Мариана да Консейсао или Мариана даш Дореш. Афонсо така и не успя да разреши загадката; макар да я бе разпитвал безброй пъти, бе получавал противоречиви или уклончиви отговори. Според акта за раждане на Афонсо той бе син на Мариана Андре Брандао, но един ден бе прочел удостоверението на един от своите братя, където името на майката бе Мариана Силва Андре. Затова единственото сигурно нещо бе, че малкото име на майка му е Мариана.

Баща му се казваше Рафаел Брандао Лауреано, което повдигаше нови въпроси. Щом фамилията му бе Лауреано, защо бе дал на отрочетата си второто си име – Брандао? По тази тема също липсваха задоволителни отговори и когато Афонсо питаше баща си, той само вдигаше рамене. Рафаел Лауреано беше дълбоко религиозен мъж, висок цели метър и седемдесет и пет – ръст, който се срещаше рядко в Португалия. Имаше продълговато лице, прорязано от бръчки, които започваха от ъгълчетата на малките очи, а гъстата му и непокорна посивяла коса приличаше на наръч слама, която стърчеше на главата му. Господин Рафаел работеше като надничар, но нека да изясним, че професията му нямаше нищо общо с надениците. Надничар е човек, който работи на полето и получава дневна надница. Поради тази причина бащата на Афонсо беше беден, но поне не мизерстваше. Притежаваше два малки парцела, където отглеждаше лози, за да произвежда червено вино, което продаваше на склададжиите в Рио Майор. Парите от лозето не стигаха, за да издържа семейството, и тъй като Рафаел се славеше като добър земеделец, едрите земевладелци често го викаха да работи в земите им.

Рафаел и Мариана се оженили рано и първото им дете се родило, когато самите те били още юноши. Той бил на петнайсет, а тя на четиринайсет години. Мариана родила красиво момченце, което нарекли Мануел. По-късно на бял свят се появили Жезуина, Антонио, Жоао и Жоакин. През 1889 г., по време на службата си във флота, Антонио починал от туберкулоза. Мариана била съсипана и мъката се настанила в дома им. Рафаел изпаднал в депресия, бил отчаян, обзет от сполетялото семейството му нещастие. По онова време смъртта често отнемала деца, повечето от тях още кърмачета, но Антонио вече не бил дете, а обичан и уважаван млад мъж с планове и мечти.

Всяка нощ бащата сънувал смъртта на сина си. Присънвало му се, че той всъщност е жив, че е възкръснал, че се запознава с друг младеж, който прилича на неговия Антонио, или пък че момчето му не чува гласа му, когато го повика. Сънят всеки път бил различен, често печален, понякога безнадежден, рядко се случвало да е щастлив. Но един от тези сънища наистина го впечатлил. В една задушна лятна нощ Рафаел сънувал, че е коленичил на гроба на момчето си, когато Господ му се явил и му казал, че му е отредил пет деца. Щом е загубил едно, друго ще се роди, за да заеме неговото място. Когато се събудил, Рафаел вече бил взел решение и Мариана била възнаградена с още едно дете. Това било начин да върне радостта в дома си и да изпълни Божия промисъл. И така през следващата година Мариана, която вече била на четиридесет и пет, родила Афонсо – момченцето, дошло на света, за да заеме мястото на Антонио според Божиите планове.

Изтърсакът в семейството израсна в дом, в който братята и сестрите му бяха доста по-възрастни. Брат му Мануел беше на трийсет и една години, вече женен и напуснал домашното огнище. Беше станал ковач и имаше дъщеричка с две години по-голяма от най-малкия му брат. Жезуина се омъжи, когато Афонсо беше бебе. Първият му спомен за сестра му бе един болезнен момент в кухнята, когато лицето на Жезуина бе подгизнало от сълзи; тя оплакваше загубата на първата си рожба, положила глава на рамото на майка им, която я утешаваше. От втория му брат Антонио, онзи, на когото в крайна сметка дължеше живота си, бе останала само окачената на стената голяма фотография, на която той гордо носеше униформата си. Най-близки на Афонсо бяха Жоао и Жоакин, които вече бяха младежи и работеха в една дъскорезница. Тримата спяха заедно в месинговото легло в една стаичка със захабена завеса вместо врата. Докато малкият растеше, стана ясно, че вече не се побират в кревата, затова Афонсо, който винаги спеше в средата, започна да ляга с глава до краката на братята си.

Спомените му започнаха да се проясняват едва след шестгодишна възраст. По това време той престана да смуче хляб – поради липса на по-подходящ биберон, въпреки че все още ядеше попарата с вино, която неизменно присъстваше в менюто му. Престана да суче от гърдите на майка си, когато навърши две години, тъй като млякото ѝ бе секнало, и оттогава животът му зависеше от тази попара от хляб и домашно червено вино. Тръгвайки на училище, Афонсо придоби по-реална представа за света, който го заобикаляше. Започна да забелязва пръснатите из къщата мебели от тъмно грубо дърво и миризмата на свине, тор и шира, която проникваше в стаята му. Свинете живееха в малката кочина от едната страна на къщата и вонята им лесно се промъкваше вътре. Не че това го притесняваше особено; той ходеше бос навсякъде и носеше смърдящите дрипи, които бе наследил от братята си.

Афонсо отрано започна да помага на баща си – засаждаше пъпеши, почистваше лозята или пръскаше насажденията. Вече десет години лозите бяха заплашени от болести. Вече се обсъждаше новия метод, с който да се бори тази напаст – сулфатите, но тъй като това нововъведение още не бе достигнало до Рибатежо, тази древна земя на отрудени хора, господин Рафаел трябваше да разчита единствено на защитата на Девата. Въпреки че по онова време хората се придвижваха с каруци, Рафаел Лауреано се задоволяваше с една магарица, която му помагаше при орането. Афонсо научи, че магарицата не беше никак глупава, напротив – проявяваше ловкост и хитрост. Той често слушаше как баща му ѝ дава насоки.

– Отивай в Сидрал! – нареждаше господин Рафаел и отваряше портичката на двора. – Хайде, тръгвай!

Магарицата минаваше през прага и бавно поемаше по прашния утъпкан път, сподирена от кучето Боби. Тогава Афонсо придружаваше баща си из селото, следвайки го като вярно кутре; вярваше, че той е мъдър и силен, с него се чувстваше спокоен и в безопасност. Когато часове по-късно двамата пристигаха в семейния парцел в Сидрал, магарицата и кучето вече ги очакваха.

– Бови, Бови! – викаше баща му, който не можеше да произнесе правилно името на хайванчето. Разтваряше ръце и прегръщаше кучето, което ентусиазирано го посрещаше, размахвайки опашката си като ветрило, за да поздрави стопанина си, когото сякаш не бе виждало от десет години. – Ах, Бови!

Животът на господин Рафаел не бе никак лек. От понеделник до събота той се събуждаше в пет сутринта, хапваше паничка супа или комат хляб с наденица и излизаше да обработва земята. Обядваше към десет с храната, която съпругата му носеше в една кошница, а по пладне идваше ред на следобедната закуска. Привършваше работа по залез слънце или когато чуеше камбаните на гробището в пет следобед.

– А, часът за молитва! – възкликваше Рафаел Лауреано, избърсваше потта от челото си и изправяше гръб, оглеждайки хоризонта, докато слушаше далечния звън. – Време е да се прибирам.

Лягаха си рано. В осем вечерта господин Рафаел изпращаше Афонсо да облече нощната риза, гасеше маслените лампи, потапяйки къщата в мрак; беше време за сън. Тази рутина се променяше само в неделите. В Господния ден семейството се събуждаше рано, както обикновено, и всички обличаха най-хубавите си дрехи; хубави, защото не приличаха на дрипи. Банята им беше почти непозната, с изключение на летния сезон – тогава веднъж месечно, в някоя трескава неделна сутрин всички членове на семейството отиваха да се измият. Тези мигове не допадаха на Алфонсо. Свиваше мършавото си телце в коритото и кожата му настръхваше от ледената вода, с която майка му го поливаше. След като се облечаха, господин Рафаел водеше семейството си на църковната служба, за да прекарат една благочестива сутрин, а следобедът бе време за грях и пороци. Бащата и по-големите братя отиваха в кръчмата на Силвещре или в тази на Корнета, за да се натряскат с вино. Смятаха го за „лошо вино“, защото, когато Рафаел се напиеше, изпадаше в лошо настроение и често се забъркваше в безсмислени свади. За да се справи с този проблем, госпожа Мариана изпращаше Афонсо да придружи баща си със заръката да го прибере у дома възможно по-рано; задача, от която момчето се страхуваше. Алкохолът правеше баща му избухлив и от сигурна скала го превръщаше в заплашителна планина. Ръцете му представляваха нестабилни и непредвидими каменни грамади; господин Рафаел се ядосваше на молбите на сина си и жестоко го налагаше.

Виното бе част от живота им, та нали Рафаел Лауреано бе малък, но всеотдаен производител? Афонсо свикна да помага в работата, като хвърляше гроздето в каците, подредени в страничната барака. Наред с възрастните малкият участваше и в мачкането на плода с крака за подготовката на ширата – задача, от която главата му се замайваше; по-късно научи, че причината за това са алкохолните изпарения. После виното между дванайсет и петнайсет градуса се изсипваше в бъчви, за да бъдеше след това продадено на склададжиите от Рио Майор. В кацата оставаха джибрите, образувани от дръжките на гроздовете. Баща му добавяше вода и така се получаваше по-слабо вино, седем или осем градуса, което наричаха агуа-пе.

Когато отрочетата му навършеха пет години, господин Рафаел ги подхващаше да му помагат в работата. Макар и още малки, баща им бе на мнение, че те са напълно способни да изпълняват дребни задачи. Но през 1876 г. началното училище на Рио Майор вече бе отворило врати. Вече бе късно за по-големите деца на семейство Лауреано, но поне Жоао, Жоакин, а по-късно и на Афонсо се възползваха от възможността да получат образование. В началото бащата се заинати да пусне децата на училище с аргумента, че вместо това могат да му помагат при обработването на земята или да се трудят за прехраната на семейството на друго поприще. Трябваше да се намеси свещеникът на Рио Майор, отец Гаспар Коща, който използва цялото си небесно влияние, за да убеди твърдоглавия Рафаел, и накрая младежите получиха разрешение да тръгнат на училище.

През един влажен и студен октомврийски ден на 1896 г. дойде ред и на Афонсо. Рано сутринта, предизвиквайки ледения северен вятър, който духаше бурно откъм Алто ду Сейшал, госпожа Мариана хвана най-малкия си син за ръка и го поведе от уличка „Рожманиньо“, на която живееха, до Руа даш Далиаш. Свити в износените си палта, те бързо пресякоха ларгото и завиха надясно по Руа даш Флореш. Сутринта се бе случила студена, капчиците от сутрешната роса блестяха като лъскави перли по листата на дъбовете, цветята се разтваряха към хладната светлина на зората и към първия танц на насекомите; разцепените листа на пиренейския дъб сълзяха и сокът им се стичаше отдолу по белезникавите жилки на листото; мирисът на смола тежеше във въздуха като екзотичен парфюм, разпръснат по черния път сред храсталака. Двамата продължиха напред, без да обръщат внимание на спектакъла на природата в зараждането на новия ден, докато не минаха покрай пожарникарската кула и не стигнаха до началното училище на Рио Майор.

– Не е ли чудесно, Афонсо? Тръгваш на училище! – говореше майка му по пътя. – Не си ли доволен?

Афонсо кимаше. През последните няколко дни госпожа Мариана му бе нарисувала идилична картина на училището, разказвайки му колко чудесно е то, че ще има много приятели и че там ще стане голям мъж. Тя говореше с такъв ентусиазъм, че малчуганът вече нямаше търпение да види това място. Затова малко се изненада, когато, приближавайки се до сградата, забеляза деца, които плачеха; майките им ги влачеха по тротоара, а те се скъсваха от рев. Афонсо се чудеше защо толкова се страхуват да отидат на училище.

Но когато мина през портата, се озова в един необикновен свят, където законите бяха различни, а поведението се следеше изкъсо, свят, който му отвори вратите към далечни хоризонти, които стигаха отвъд Карашана.

• Корична цена:  25,33 лв./ 12,95 €
• Обем: 544 стр.
• ISBN: 9789542625032 
• Преводач: Дарина Миланова
• Издателска къща „Хермес“ ООД