„Вътрешна афера“ от Даниъл Силва

За автора

Даниъл Силва е носител на награди и първи в класацията на автори на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Портрет на непозната дама“, „ „Челистката“, „Колекционера“, „Смърт в Корнуол“ и др. Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които главен герой е шпионинът и реставратор на произведения на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по цял свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със съпругата си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.  

За книгата

Габриел Алон се натъква на труп на млада жена без име и лице, плаващ във Венецианската лагуна. Макар да е зает с реставрирането на картина на Тициан, решава да помогне на местната полиция да идентифицира трупа. Дори си спомня, че е видял жената преди две седмици на съседна маса в кафене. Но какво е довело до смъртта ѝ? Габриел започва собствено разследване и установява, че починалата е Пенелопи Радклиф, многообещаваща стажант-реставраторка във Ватиканските музеи. Именно там тя открива шедьовър на Леонардо да Винчи, за чието съществуване никой не подозира. Никой освен крадците, които го отмъкват при съмнително спиране на тока, деактивирало охранителната система на музея.  
За да разкрие извършителя, Алон се среща със своя дългогодишен приятел и настоящ глава на Римокатолическата църква Луиджи Донати. Разкритието обаче ще застраши не само репутацията на Ватикана, но и живота на папата. Единственият начин да предотврати грандиозния скандал и да върне изчезналия шедьовър е, като го фалшифицира. Но дали тази колосална измама ще се окаже по силите на легендарния бивш шпионин? 

Очаквайте „Вътрешна афера“ на 9 декември 2025 г.

Откъс

Дорсодуро

Пристигна през лятото на 1630 г. и продължи на изток от Милано, макар че градът се опита да спре разпространението ѝ, но не успя. Републиката, с оживеното си пристанище и влажния въздух, се оказа любезен домакин, както неколкократно в миналото. Напастта унищожи първо плъховете, а след това и хората. Близо двайсет и една хиляди души измряха само между септември и декември. Когато всичко свърши, една трета от населението вече не съществуваше. Макар че тогава дожът и Съветът на десетте не го знаеха, Венеция никога повече нямаше да бъде същата.

Докато чумата все още вилнееше, венецианският сенат постанови, че на Пунта дела Догана в Дорсодуро трябва да бъде построена нова базилика, която да бъде посветена на Дева Мария, и веднъж годишно, в деня на празника на въвеждането ѝ в храма в Йерусалим, сенаторите и дожът да се събират там, след като преминат през Канал Гранде по понтонен мост.

Габриел пристигна в базиликата рано сутринта на следващия ден по много по-незабележим начин – на борда на vaporetto №1. Прекоси пустия кей до рядко използван страничен вход, увенчан с каменен венециански лъв. Две почуквания по тежката дървена порта призоваха възрастен свещеник в черно расо.

– Буонджорно, синьор Алон. Как сте днес?

– Боя се, че не съм добре.

– Да не сте понастинали?

– Не, отец Джовани. Изглежда, съпругата ми е ядосана.

– Пак ли? – Свещеникът въздъхна примирено. – Какво си направил този път, сине мой?

– Натрупаха се доста неща, отче. Така че нямам никаква надежда за прошка.

– Може би мога да си поговоря с нея?

– На ваше място не бих се месил. Има вероятност това само да влоши нещата.

Старият свещеник придружи Габриел в мрачния полумрак на базиликата. Осем разположени радиално параклиса ограждаха издигащия се осмоъгълен централен кораб. Гледката към един от параклисите беше скрита от закрито с брезент скеле.

– Ще ви оставя да си вършите работата – каза свещеникът и изчезна в мрака.

Габриел се промъкна през пролуката в брезента и се изкачи по скелето до работната си платформа. Засега запасите му се ограничаваха до флакон с внимателно дозиран разтворител, пакет дървени клечки и четири пакета памук – достатъчно памук, пресметна той, за да премахне замърсения лак от около половината от огромното платно. Три месеца беше приблизителният срок, който бе обещал на венецианските културни власти, и още три месеца за извършване на необходимия ретуш. Може би щеше да успее да приключи реставрацията в по-кратки срокове, ако не беше фактът, че базиликата, една от най-значимите туристически атракции във Венеция, щеше да остане отворена за посетители през цялото времетраене на проекта. По ред причини това не бе предпочитаният от Габриел метод на работа.

Той включи двете халогенни лампи на стойки, които хвърляха остра бяла светлина върху повърхността на картината, след което уви снопче памук около края на една клечка. Имаше навика да слуша опера или класическа музика, докато работи – със стар портативен сидиплейър, верен спътник по време на безброй реставрации в миналото, но настоящите обстоятелства не го позволяваха.

Потопи първия памучен тампон в разтворителя и го прекара внимателно по крилото на сияйния бял гълъб в горната част на платното. Замърсеният лак се разтопи веднага и разкри майсторската работа на Тициан с четката.

– Буонджорно, синьор Вечелио – тихо изрече Габриел. – И как сте в тази прекрасна сутрин? Не сте добре? Много съжалявам да го чуя. В жена ви ли е проблемът, или детето ви си е навлекло гнева на дожа, като се опитва да организира шествие в знак на протест срещу изгарянето на изкопаеми горива? Питате какво представляват изкопаемите горива? Може би друг път, стари ми приятелю. Дълга история.

Габриел захвърли изцапаното топче памук и си направи друго. Влезе в познатия ритъм на занаята си – потапяне, завъртане, изхвърляне... потапяне, завъртане, изхвърляне – и до девет часа сутринта, когато вратите на базиликата се отвориха, успя да почисти правоъгълник от платното с размери около двайсет на трийсет сантиметра. Не след дълго чу скрибуцането и потропването на обувки по мраморния под, а към десет часа се разнесе постоянен многоезичен шум от разговори. Той издържа до десет и трийсет, преди да изгаси лампите и да слезе от скелето. Когато излезе иззад брезента, една жена, която говореше английски с британски акцент, се опита да го въвлече в разговор. Той се престори, че не говори нейния език, и като се усмихна извинително, тръгна през нефа.

Навън застана на стъпалата на базиликата и вдиша първия хладен и сух въздух за сезона. На отсрещния бряг на Канал Гранде, скрит сред луксозните магазини, наредени по Кале Ларга XXII Марцо, се намираше офисът на фирмата за реставрация „Тиеполо“. Той позвъни на изпълнителната директорка на фирмата и я попита дали е свободна за кафе.

– Съжалявам, скъпи. Но не съм на разположение.

– За колко време?

– В обозримото бъдеще.

– Ами ако се помъча да те уговоря?

– Може би ще се съглася да пийнем по питие с теб по-късно.

Габриел прекоси дървения мост над Рио дела Салуте и тръгна към кафене „Поджи“, малък симпатичен бар близо до Академията. Посещаваше заведението за втори път, но собственикът го посрещна така, сякаш идваше там всяка сутрин от години. Двамата си размениха любезности и баналности за състоянието на света, докато Габриел изпи две кафета и погълна корнето със сладък бадемов пълнеж.

– Как върви Тициан? – попита внезапно съдържателят.

– Откъде знаете?

Съдържателят посочи щанда с италиански вестници.

– Прочетох за него в „Ил Газетино“, синьор Алон.

– Тициан върви доста добре.

– Ще се видим ли утре?

– Предполагам, че да – отвърна Габриел и излезе на улицата.

Не бързаше да се връща към базиликата и когато пристигна, завари опашка от туристи, която се проточваше от входа. Беше късният сутрешен наплив, най-натоварената част от деня. За щастие вратите щяха да се затворят по обяд и да останат така в продължение на три благословени часа, през които Габриел щеше да разполага с мястото за себе си. По-добре да забави завръщането си с няколко минути, помисли си той, отколкото да се сблъсква с дразнещия шум на тълпата.

Затова продължи по тротоара край канала към наблюдателния пункт в края на Пунта дела Догана. Може би на половин километър на изток, от другата страна на искрящата вода, се намираше величествената църква „Сан Джорджо Маджоре“. Дори на Габриел, преситения венецианец, гледката не омръзваше никога.

В продължение на няколко минути остана само негова, за да ѝ се наслади. Накрая се появиха двама туристи – американци, очевидно младоженци – и го помолиха да ги снима. Той ги нагласи с „Маджоре“ на заден план и направи снимката. Жената беше от лявата страна, а съпругът ѝ – от дясната. Габриел сметна, че снимката е доста добра, макар симетрията да бе леко нарушена от тъмната маса, която плуваше по повърхността на водата зад външното рамо на мъжа.

Той промени рамката на кадъра, снима пак и върна телефона. Младите американци се задържаха още минута и после си тръгнаха. Останал отново сам, Габриел потърси сред пенещите се води на лагуната обекта, който бе видял преди малко. Тъмната плаваща маса, каквато и да беше тя, бе изчезнала.

***

На кея пред базиликата имаше водно такси, чийто двигател работеше на празен ход. Габриел каза на капитана за обекта, който бе видял в лагуната, но мъжът прекарваше по четиринайсет часа на ден в плаване по водите на Венеция и го увери, че вероятно не е било нищо важно.

Габриел му подаде сто евро.

– Защо да не погледнем, за да сме сигурни?

– Както желаете, синьор. Парите са си ваши.

Габриел стоя до рамото му, докато той се отдалечаваше от кея и се насочваше към „Маджоре“.

– Тук – каза след миг. – Ето къде го видях.

– Няма нищо, синьор.

– Иключете двигателя от скорост, моля.

Намръщен, мъжът изпълни молбата на Габриел и елегантният дървен съд забави ход и спря. Капитанът огледа водите откъм левия борд, а Габриел – откъм десния. Като не видя следи от обекта, той се вмъкна в пътническата кабина и премина през нея към кърмата.

– Там! – извика. – Ето го.

Беше изплувал на около трийсет метра от кърмата на таксито. Габриел отиде при капитана, който включи бордовите двигатели и бавно се приближи. Но обектът, който се виждаше преди малко, отново бе изчезнал от полезрението.

– Вероятно е просто пластмасов чувал за боклук, синьор. Лагуната е пълна с такива.

– Имате ли лодкарска кука на борда?

Беше телескопична, дълга четири метра при пълно разгъване, с предпазваща от надраскване пластмасова кука. Габриел обследва водите край десния борд на плавателния съд, докато не попадна на нещо тежко и подгизнало. След няколко неуспешни опита успя да захване предмета и да го придърпа внимателно към повърхността. Капитанът посегна към слушалката на радиостанцията си, когато пред погледа му изплува човешки труп, подут и частично разложен.

– Недейте – каза Габриел, докато вадеше телефона от джоба си. – Аз ще се погрижа за всичко.

3.

„Сан Дзакария“

Регионалният щаб на Арма дей карабинери, една от двете национални полицейски сили в Италия, се намираше на Кампо Сан Дзакария. Капитан Лука Росети беше прикрепен към Отдела за защита на културното наследство, по-известен като Артистичния отдел. Габриел понякога работеше като консултант на отдела и беше сътрудничил на Росети по важно международно разследване за измама с фалшифицирани произведения на изкуството. Въпреки достойния за съжаление случай на объркване в един тъмен двор в Сан Поло, в резултат на който Росети остана с пукната челюст, а Габриел – с няколко счупени костици на дясната ръка, те си оставаха много добри приятели.

– Къде? – попита италианският полицай.

– Мини през sotoportego. Не може да ме пропуснеш.

Росети се спусна по стълбите към площада и с телефона в ръка, се втурна през пасажа, който водеше към Рива дели Скиавони, широката крайбрежна алея, простираща се по протежение на Канал Гранде. Беше пълно с обичайните туристи и продавачи, но Росети не забеляза никакви следи от труп.

– Съжалявам, но не те виждам.

– Аз съм във водното такси на около сто метра западно от „Маджоре“.

Росети веднага забеляза плавателния съд. Габриел се бе надвесил над десния борд, с телефон в едната ръка и спасителен прът в другата.

– Каквото и да правиш – каза Росети, – не го изпускай.

Тъй като това беше Венеция, карабинерите поддържаха значителна флотилия от плавателни съдове, първият от които пристигна само три минути след обаждането на Габриел. Скоро след това се появиха още пет катера с речни патрули на държавната и финансовата полиция, дори на бреговата охрана. Армадата бързо блокира местопрестъплението, като временно спря движението по каналите Гранде и Джудека. Габриел с мъка удържа трупа още няколко минути, преди да го предаде на двама криминалисти от карабинерите. Докато повдигаха тялото на плоскодънната лодка, капитанът на водното такси се обърна и повърна над левия борд.

– Дали да не се върнем при базиликата? – попита Габриел.

– Против правилата е.

– Мисля, че в този случай ще направят изключение.

Габриел запали двигателите на таксито и бавно потегли, като премина през блокадата между два полицейски катера. Трафикът по Канал Гранде беше блокиран. Той насочи таксито покрай неподвижните баржи и vaporetto и се плъзна на празно място край кея.

– По-добре ли сте? – попита той капитана.

– Малко. Но не съм сигурен, че някога ще забравя това, което видях тази сутрин.

Нито пък Габриел щеше да забрави. Веднъж беше открил тялото на известен италиански грабител на гробници във вана с киселина. Сега беше по-зле.

Стъпи на кея и се запъти към стъпалата на базиликата. Нефът беше претъпкан с туристи, които като че не забелязваха суматохата отвън. Габриел се радваше на тяхната компания. Изкачи се по скелето до работната си платформа и включи халогенните лампи, които обляха Тициан с ослепителна бяла светлина.

– Извинете за закъснението, синьор Вечелио – каза той тихо, докато подготвяше първия си тампон. – Но няма да повярвате какво открих току-що в Канал Гранде.

***

Вратите на базиликата се затвориха точно в 12 часа и в нефа настъпи гробна тишина. Габриел работи без почивка до 13,30, когато получи обаждане от Лука Росети.

– Трябват ни показания.

– По какъв въпрос?

– За находката от тази сутрин. Водещият следовател би искал да се отбиеш в stazione.

– Сигурен съм, че би искал, но в момента съм доста зает.

– В такъв случай ще дойдем при теб.

Пристигнаха двайсет минути по-късно и както им беше казано, почукаха на страничната врата. Следователят беше висок кокалест мъж на име Баджо, който носеше на раменете си трите сребърни звезди на полковник. Габриел обясни, че около 11,00 сутринта е забелязал нещо да плава на повърхността на лагуната, че е наел водно такси, за да провери какво е, и че обектът във водата, както се е опасявал, се е оказал човешко тяло. Напредналото състояние на разлагане не позволявало да се каже със сигурност дали починалият е мъж, или жена, но на Габриел му се струвало, че е жена.

– Да, така е – отговори Баджо.

– Изглеждаше, като че ли е прекарала във водата доста време.

– Възможно е, синьор Алон. Но опитът ми показва, че лагуната е много жестока към мъртвите.

– Има ли следи от травми?

– Разследването току-що започна. Но нека не ви занимават подобни въпроси. От този момент вашата роля в това нещастно събитие официално приключи.

– Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате името ми на пресата.

Полковник Баджо сви рамене неопределено.

– Случват се изтичания на информация, синьор Алон. Но ви уверявам, че пресата няма да чуе нищо от мен.

Габриел изпроводи двамата карабинери и се върна към работата си върху Тициан. Тълпите се завърнаха в три часа и останаха до пет, когато служителите ги подкараха към изхода. Габриел изчака, докато наоколо не остана никой, преди да изключи лампите и да слезе от скелето.

Отвън пресече кея и се насочи към спирката на vaporetto. Номер 1 пресичаше Канал Гранде диагонално откъм „Сан Марко“. Габриел се качи след малко и влезе в пътническата кабина. Киара седеше на първия ред, без да откъсва поглед от мобилния си телефон.

Той седна до нея.

– Беше ми обещано питие.

– Тежък ден в работата?

– Наситен.

– Чух – каза Киара и му подаде телефона си.

Водещата новина в „Ил Газетино“ беше за зловеща находка във водите край църквата „Сан Джорджо Маджоре“. Статията беше придружена от снимка на мъж с посребрена коса, надвесен над борда на водно такси, с разтегателен прът в ръце. Обектът, заклещен отстрани на корпуса, едва се виждаше.

– Ще ми обясниш ли?

– Поканих те на кафе. А ти, разбира се, отказа.

Габриел върна телефона на Киара.

– Децата знаят ли?

– Всъщност Ирене ми каза.

Той въздъхна.

– Наистина трябва да ограничиш времето, което прекарва пред компютъра.

***

Палацото се намираше на северния бряг на Канал Гранде, недалеч от спирката на vaporetto „Сан Тома“. От широката лоджия на неговия piano nobile се виждаше мостът Риалто на изток. Обзавеждането в просторните съседни салони беше съвременно и удобно, а по стените висеше еклектична колекция от картини, включително творби на майката и дядото на Габриел, известен германски експресионист и ученик на Макс Бекман. В спалнята имаше две голи тела на Модиляни, които Габриел беше нарисувал почти на шега. На статива в ателието му стоеше платно на Себастиано Флориджерио, безвъзмездна услуга за директора на галерия „Кортоулд“ в Лондон.

Предполагаше се, че Габриел ще работи по картината в свободното си време, но тази вечер нямаше сили, затова седеше на високото столче до кухненския плот и отпиваше от голяма чаша брунело, докато Киара приготвяше вечерята. По желание на Габриел менюто беше вегетарианско. Нищо с кости и месо, нищо от морето.

Телефонът му лежеше с лице надолу пред него. Обърна го и погледна отново снимката на екрана. Според „Ил Газетино“, тя бе направена от пътник на vaporetto, пътуващ за „Маджоре“. Не беше ясно как точно вестникът е успял да идентифицира мъжа, държащ спасителния прът, но детайлите подсказваха, че информацията е изтекла от добре осведомен официален източник, вероятно полковник Баджо от карабинерите. Габриел сподели подозренията с жена си, но не получи отговор. Тя пишеше на телефона си.

– Кой е сега?

– Бианка Локатели от „Република“.

– Моля те, дай ѝ същия отговор, който даде на репортерите от „Газетино“ и „Кориере дела Сера“.

– Трябва поне да пуснем изявление.

– Защо?

– Ако не друго, ще е добре за бизнеса ни.

– Само ако бизнесът ни беше да намираме трупове. Освен това аз не съм част от историята.

Киара сложи на масата в трапезарията разнообразни предястия и повика Ирене и Рафаел. Габриел изведнъж се почувства гладен като вълк, но апетитът му изчезна, когато децата започнаха да го разпитват за ужасните събития от сутринта. Разказът му беше почти идентичен с този, който бе представил на полковник Баджо, макар че пропусна всякакво описание на състоянието на тялото.

– Къде е тя сега? – попита Ирене.

– В моргата, предполагам.

– Какво е морга? – попита Рафаел.

– Място, където се съхраняват мъртвите, докато бъдат погребани. Специалист, известен като съдебен лекар, ще се опита да установи какво ѝ се е случило.

– Коя е тя?

– Полицията още не знае.

– Някой я е убил ли? – попита Ирене.

– Това също не знаят. Възможно е просто да се е случило някакво произшествие.

Възможно беше и жената да е отнела живота си, но Габриел не искаше да разваля вечерята с разговори за самоубийство. Киара, усетила неудобството му, умело пренасочи разговора към протестния марш в събота. Брилянтната идея беше на Габриел, но той мъдро бе оставил планирането в ръцете на съпругата си. Тя обясни, че шествието ще започне от Кампо Санти Джовани е Паоло в Кастело и ще приключи три часа по-късно, ако децата поддържат равномерен темп, на площад „Сан Марко“.

Още осем родители се бяха съгласили да помогнат за надзора. Венецианският социален етикет изискваше след изморителното шествие да последва празничен обяд. Киара все още не беше избрала място.

– Колко участници очаквате?

– Може би стотина.

– В такъв случай ще ни трябват места на открито.

– Освен ако не организираме обяда тук.

– Къде? – попита Габриел.

– В нашия апартамент, скъпи. Имаме достатъчно място и съм сигурна, че другите майки ще ми помогнат с приготвянето на храната. Все пак това е Венеция. Така правим ние.

Киара отиде в кухнята и се върна след няколко минути с димяща купа ризото ала миланезе. Габриел изяде две порции от ориза с шафран, докато Ирене и Рафаел възбудено обсъждаха подробностите за организирането на обяд за стотина от съучениците им. Звукът на гласовете им прогони кошмарната гледка на трупа от мислите му, но тя се върна по-късно същата вечер, докато стоеше до балюстрадата на лоджията си и гледаше как водно такси се бори с вълните на Канал Гранде. Лагуната, помисли си той, наистина се беше отнесла жестоко с нея. Сега тя лежеше на студена метална маса в общинската морга на Венеция, сама в мрака. Жена без име. Жена без лице.

• Корична цена: 21,42 лв./ 10,95 € 
• Обем: 360 стр.
• ISBN: 9789542625162
• Преводач: Гриша Атанасов
• Издателска къща „Хермес“ ООД