Защо на някои хора им е трудно да проявяват емпатия. Снимка: istock
Често приемаме емпатията за даденост. Като нещо, с което или се раждаш, или не. Познаваме хора, които са емпатични, но и такива, от които очакваме да действат така във важни за нас моменти. Това обикновено са наши близки, роднини, приятели.
И ако се окаже, че човекът срещу нас не проявява емпатия, разочарованието ни се задълбочава. Понякога хората, които изглеждат студени или безчувствени, всъщност не са лоши по природа. Те просто преминават през определени състояния, което им пречи.
Когато човек е подложен на хроничен стрес или е на ръба на силите си, мозъкът му превключва в режим на оцеляване. Според западни изследвания, цитирани в Psychology Today, стресът активира амигдалата (центъра на страха) и буквално „заглушава“ префронталния кортекс – зоната, отговорна за регулирането на емоциите и емпатията.
Човекът просто няма свободен „ментален капацитет“. Метафорично казано, когато собствената ти къща гори заради крайни срокове, финансови проблеми или лични драми, физически ти е емоционално невъзможно да съпреживееш трудни ситуации на близки и познати.
Има феномен, наречен „емпатичен дистрес“. Някои хора всъщност усещат чуждата болка толкова интензивно, че това ги „парализира“. Тъй като огледалните им неврони работят на пълни обороти, те буквално физически съпреживяват негативните емоции на човека срещу тях. За да се спасят от това емоционално претоварване, те подсъзнателно издигат стена. Дистанцират се или изглеждат безразлични. Това не е липса на емпатия, а зле управляван механизъм за самосъхранение.
Западната поведенческа психология често изследва т. нар. емпатийна пропаст. Това е когнитивно изкривяване, при което ни е трудно да разберем емоциите на другия, ако в момента ние самите сме в напълно различно емоционално състояние.
Пример: Ако в момента сте напълно спокойни, ви е изключително трудно истински да съпреживеете паниката или гнева на ваш близък. Мозъкът ни е склонен да съди през собствената си текуща призма: „Е, защо правиш такава драма, не е толкова страшно“.
Емпатията е частично генетично заложена, но в по-голямата си част тя е умение, което се учи и тренира. Публикации в Psych Central посочват, че ако един човек е израснал в семейна среда, където емоциите са били пренебрегвани, потискани или наказвани, неговият емоционален речник остава беден. Тези хора често страдат от трудност да разпознаят и назоват собствените си чувства. А когато не разбираш какво се случва вътре в теб, е почти невъзможно да дешифрираш какво изпитва някой друг.
Това е едно от най-дълбоките социални изкривявания на човешката психика. Ние сме еволюционно програмирани да проявяваме силна емпатия към хората, които възприемаме като част от нашата група – приятели, семейство, хора със същите политически или религиозни възгледи. Когато обаче някой е от „другия лагер“, мозъкът ни автоматично намалява емпатията си към него. В днешния силно поляризиран свят това е основната причина иначе добри и милостиви хора да показват шокираща студенина към проблеми на непознати или инакомислещи.
По материали от Psychology Today, Psych Central, Greater Good Magazine, The Decision Lab.