Откраднато детство: Украинските деца, които Русия може да скрие завинаги

Нина Назарова и Святослав Хоменко с книгата "Откраднати". Снимка: Дмитро Власов.

* * *

Войната в Украйна продължава вече близо 5 години, което я прави най-дългият въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война.

Лицата на тази ужасяваща война са много – загинали войници, почернени семейства, хиляди ранени и милиони хора, които живеят ежеминутно в страх за живота си и този на близките си. 

Но едно от най-трагичните лица на войната е съдбата на хилядите деца, които бяха откъснати от семействата си през тези години.  

От началото на пълномащабната руска инвазия през февруари 2022 г. хиляди украински деца са изведени от окупираните територии, разделени от близките си и отведени в Русия. Там част от тях получават руско гражданство, настаняват ги в приемни семейства и ги подлагат на идеологическо превъзпитание според международни организации. 

Размерът на тази трагедия е огромен – хиляди деца биват отведени в Русия, а близките им се борят да получат информация и да ги върнат обратно в родината им.  

Какво се случва с тези деца, кой стои зад отвеждането им и възможно ли е те да се върнат у дома?  

Отговорите на тези въпроси търсят журналистите от BBC Нина Назарова и Святослав Хоменко в документалното си разследване „Откраднати. Как Русия отвлича украинските деца и как украинците ги връщат обратно“. 

Тяхната работа по разследването може да се проследи в книгата им „Откраднати“, която е налична в платформата Storytel от 5 ноември 2026 г. В нея авторите разказват четири истински истории на украински деца и техните семейства.

Това са съдбите на: 

• 13-годишният Владислав, сирак от интернат в Донецка област, отведен в Русия малко преди началото на войната, където получава руско гражданство и приемно семейство. 
• 12-годишната Вероника Власова от Харковска област, разделена от майка си още на 24 февруари 2022 г. и попада в център за временно настаняване в Русия, докато майка ѝ се бори да си я върне. 
• Шест деца от приемното семейство Лопаткини, отведени от обсадения Мариупол в Донецк. Благодарение на усилията на 17-годишния Тимофий Чмел и доброволци те успяват да се съберат с родителите си във Франция. 
• Богдан Усик от окупираната Балаклея, изпратен от майка си на лагер в Русия, за да бъде предпазен от обстрелите, но впоследствие руските власти отказват да го върнат. 

Чрез техните истории Назарова и Хоменко разкриват механизмите на организираното отвеждане на деца в Русия, опитите за заличаване на украинската им идентичност и изключително трудната борба на родители и доброволци да ги върнат обратно. 

Темата има и международноправни измерения.  

През март 2023 г. Международният наказателен съд в Хага издаде заповеди за арест на руския президент Владимир Путин и руския комисар по правата на детето Мария Лвова-Белова във връзка с предполагаемото военно престъпление – незаконно депортиране и прехвърляне на украински деца. 

За историите, които стоят зад страниците на книгата „Откраднати“, която може да се чете и слуша в Storytel, авторите Нина Назарова и Святослав Хоменко споделят в интервю за Az-jenata.bg. 

Историята, от която започва всичко 

През април 2022 г. журналистът на BBC Нина Назарова гледа пресконференция, на която руският комисар по правата на детето Мария Лвова-Белова съобщава данни за прехвърлени деца от Украйна в Русия.  

Нина Назарова, снимка: Олга Павлова.

„Мария Лвова-Белова заяви, че в Русия се намират „приблизително“ 1700 деца от „Донецката и Луганската република“, повечето от които са „деца от социални институции“. Двадесет и пет минути по-късно, на същата пресконференция, директор на департамент в руското Министерство на образованието се позова на данни от органите по настойничество и съобщи, че в Русия са били доведени 2161 деца. 

Това, което ме шокира, беше, на първо място, мащабът на депортациите, а на второ – фактът, че нито самите говорители, нито присъстващите в залата забелязаха разминаването в статистиката и че някъде между данните на различните държавни институции се бяха изгубили около 400 деца. Още в този момент осъзнах, че това ще бъде една от най-големите истории на тази война“, разказва Назарова. 

В самото начало тя все още не знае детайли, освен числата. Но изумлението ѝ е огромно, когато вижда скоростта, с която действат руските власти – започват да настаняват децата в приемни семейства и да им издават руски паспорти. 

„Не след дълго започнах да отразявам първия подобен случай – този на семейство Лопаткин от украинския град Въгледар. Децата, които се намирали в Мариупол, били насилствено отведени в окупирания Донецк, където били държани против волята им. 

Самата мисъл, че хора, които разполагат с оръжие и власт, могат да отнемат чужди деца и да ги държат с месеци; че могат да си присвояват правото да решават дали една майка е „достатъчно добра“, за да получи децата си обратно, или дали не би било по-добре те да бъдат отведени на стотици километри и предадени на непознати – осъзнаването, че всичко това се случва в реално време, ме караше да треперя", споделя Нина. 

Колегата ѝ Святослав Хоменко признава, че в началото не е подозирал за мащаба на тази трагедия.

Най-шокиращото за него е била бързата депортация на деца, както и заличаването на тяхната самоличност.  

Святослав Хоменко.

„Появиха се специални инструкции, определящи как училищата трябва да работят с украинските деца. Беше въведена цяла процедура за ускорено предоставяне на руско гражданство. 

Дори бъдещите приемни родители, на които бяха поверявани украински деца, получаваха предупреждения за тях. Казваха им: „Имайте предвид, че тези деца се адаптират много бързо. Те са доста хитри“. 

Как успяват да проследят съдбите на децата и да проверят информацията за тях 

Според авторите на разследването и книгата „Откраднати“ се оказва изключително трудно да се работи в среда, в която руските власти умишлено блокират достъпа до почти цялата информация, свързана с тези деца. 

Святослав разкрива, че нито те като журналисти, нито украинската държава знаят истинския мащаб на депортациите.  

„Украйна е успяла да установи самоличността на значителен брой деца и да потвърди много случаи, но все още сме далеч от това да знаем колко точно деца са били отведени от страната от Русия. 

Имаме обща представа за мащаба на явлението, но не сме в състояние да проследим индивидуалната история на всяко дете. 

Нещо повече, не мисля, че ще бъде преувеличено да кажа, че всяка история, която ние или други журналисти и изследователи сме успели да проследим, е по-скоро резултат от щастливо стечение на обстоятелствата, от късмет за журналиста или изследователя, отколкото от обичайните методи на разследващата журналистика. 

От друга страна, живеем в XXI век и дори в толкова затворена държава като Русия е невъзможно да бъдат заличени всички цифрови следи от престъпление с подобни мащаби, извършвано пред очите на целия свят. 

В някои случаи руски служители са се снимали с децата, които уж са „спасили“. В други местните власти са публикували отчети за действията си. Разполагаме и с разказите на деца, които са успели да се върнат от Русия. Следователно има доказателства за деца, отведени от Украйна. Разбира се, те са много по-малко, отколкото бихме искали, но съществуват.“ 

Назарова също смята, че някои от историите са разкрити благодарение на разследващата журналистика, но и на късмет. 

Един такъв пример е случаят на Вероника Власова. През април 2023 г. доброволец от Русия разказва на журналистката за украинско момиче в тийнейджърска възраст, което се намира в сиропиталище, плаче и иска да се събере отново с майка си. По този начин историята се сдобива с публичност, истински късмет. 

Снимка: istock

Журналисти и(или) спасители 

Журналистически или морален е дългът да се помогне на семействата по време на разследването, е един от въпросите, които задавам на двамата автори.  

Святослав Хоменко признава, че е „трудно да останеш „просто журналист“, когато интервюираш майка, която буквално плаче, защото се намира на стотици километри от детето си, а единственото, което ги разделя, са действията на Русия.“ 

За журналиста ситуацията е пределно ясна: „има дете, което иска да бъде с майка си, майка, която иска да бъде с детето си, и Русия, която започна война в тяхната страна, уби хиляди хора, а сега ги е разделила.“ 

“От друга страна, в подобна ситуация да бъдеш „просто човек“ е неразривно свързано с това да бъдеш журналист. Осъзнаваш, че публичността може да помогне на това семейство да се събере отново. Шансовете им да бъдат заедно ще се увеличат, ако разкажеш историята им добре и тя достигне до възможно най-широка аудитория“, смята Хоменко. 

Моралният дълг и емпатията превръщат Нина Назарова в главен герой в историята на украинка, която издирва петте си деца в Русия.  

С помощта на доброволец журналистката успява да открие децата и да помогне на майката да се събере с тях. Но емоционалното ангажиране със случая им е толкова силно за Назарова, че тя не включва историята им в книгата. Не я разказва дори за BBC.  

Снимка: Олга Павлова.

Цинизмът на руските власти, които представят прехвърлянето на децата като „хуманитарна мярка“ 

И двамата журналисти реагират бурно на въпроса ми как приемат обясненията на руските власти, че прехвърлянето на децата е хуманитарна мярка за гарантиране на тяхната безопасност. 

„Ако Русия и руските войски не бяха нахлули в Украйна в акт на непредизвикана агресия, изобщо нямаше да има нужда украинските деца да бъдат „спасявани“ от каквото и да било“, категоричен е Хоменко.  

„Предварително се извинявам за очевидно несъвършената аналогия, но това, за което говорим, е все едно крадец да нахлуе в нечий дом, да убие собствениците и кучето им, да изпотроши всички мебели, да открадне семейното сребро, а след това да се хвали, че е спасил сребърните прибори. 

Руската агресия вече е отнела живота на стотици украински деца. Това е реалността. Да се говори за хуманитарни мерки в този контекст е чиста манипулация. 

Но дори да разгледаме въпроса единствено от гледна точка на международното право, отношението към цивилното население по време на война се урежда от Женевските конвенции, по които Русия също е страна. 

Четвъртата Женевска конвенция изрично забранява принудителното преместване или депортиране на цивилни лица от окупирана територия на територията на окупиращата държава. 

Предвидени са много ограничени изключения: временна евакуация може да се извършва, когато сигурността на цивилното население или наложителни военни причини го изискват. Но дори тогава семействата не бива да бъдат разделяни, а евакуираните трябва да бъдат върнати по домовете си веднага щом военните действия в съответния район приключат. 

Конвенцията също така забранява на окупиращата държава да променя личния статут на децата в окупираните територии. Тя задължава властите да предприемат мерки за установяване на самоличността на децата и регистриране на техния произход. 

Въпреки това Русия е предоставяла руско гражданство на украински деца, настанявала ги е в руски семейства и институции, а в някои случаи е съдействала за тяхното осиновяване. 

С други думи, Русия е нарушила основни принципи на международното хуманитарно право в отношението си към украинските деца. На този фон твърденията ѝ, че по някакъв начин ги е „спасявала“, са, меко казано, лицемерни", категоричен е журналистът.

Святослав Хоменко.

Много деца никога няма да бъдат открити 

Войната продължава вече близо 5 години и все още няма изгледи за нейния край. Това навежда на ужасяващата мисъл, че много от тези деца никога няма да бъдат открити, защото тяхната самоличност е подменена.  

Хоменко с тъга признава, че можем да говорим за това като за установен факт.  

По негови думи украински експерти твърдят, че Русия умишлено укрива тези деца, заличава цифровите и физическите следи от тях, предоставя им ново гражданство и променя имената им – прави всичко възможно те никога да не бъдат открити. 

„Колкото повече време минава след депортирането на едно дете в Русия, толкова по-трудно става завръщането му в Украйна. Много малките деца, особено онези, които са били разделени със семействата си в ранна възраст, може просто да нямат никакви спомени от Украйна. 

По-големите деца навършват пълнолетие и се сблъскват с бюрократични пречки, когато се опитват да се върнат у дома. Не бива да забравяме и че дотогава те може да са прекарали години под постоянно идеологическо въздействие и агресивното влияние на руската пропаганда. 

През декември 2023 г. украинският омбудсман заяви, че дори ако вземем предвид само украинските деца, чието депортиране е официално потвърдено, връщането на всички тях със скорост само по едно дете на ден би отнело повече от 55 години“, допълва журналистът от BBC. 

Невъзможно е да се направи дори приблизителна оценка колко подобни случаи има. Известни са няколко случая, в които руски осиновители променят имената и датата на раждане на осиновените украински деца.  

„Разрешенията за осиновяване в Русия се издават от местните съдилища и всички те се пазят в тайна. Това правило за поверителност е въведено преди много години с цел защита на личния живот на семействата, но сега може да послужи и за прикриване на осиновяванията на украински деца“, допълва Нина.  

Най-голямата пречка пред родител, който знае къде се намира детето му, но не може да си го върне 

Хоменко смята, че най-голямата пречка е нежеланието на Русия да сътрудничи и, в по-широк смисъл, отказът ѝ изобщо да признае, че съществува подобен проблем. 

„Многократно сме ставали свидетели на случаи, в които руските власти не желаят да върнат деца дори на собствените им родители или роднини, като създават изключителни бюрократични пречки – например изискват прекомерно количество документи или настояват за ДНК тестове, които да докажат родствената връзка с депортираното дете. На този фон всички останали препятствия – финансови, логистични и други – изглеждат много по-малко значими.“ 

Нина Назарова, снимка: Олга Павлова.

Историите, за които не спират да мислят и до днес 

И Нина Назарова, и Святослав Хоменко споделят, че най-много ги измъчва мисълта за стотици и дори хиляди украински деца, чиито истории никога няма да бъдат разказани.  

„Ако Сергей Миронов, депутат в руския парламент, смята за приемливо да вземе малко момиченце от Херсон, което тогава не е било навършило дори една година, да му даде ново име и да промени вписаното му място на раждане, можем само да си представим за колко подобни случаи не знаем нищо. 

Не ми дава покой и фактът, че вероятно никога няма да разберем точно как и защо са били убити Микита Ханганов и Тигран Оганисян – двама тийнейджъри от Бердянск, за които пишем в книгата си“, признава Святослав.  

Нина допълва, че все още я преследва историята на новородено бебе, само на два дни, което е убито от руска ракета през ноември 2022 г. 

„Самата аз съм раждала и не мога да си представя ужаса, който е преживяла майката. Не мога да спра да мисля и за това, че майчината кърма обикновено идва на третия ден след раждането, а дотогава новороденото вече е било мъртво.“ 

Защо всеки трябва да прочете книгата „Откраднати“ 

Това, което мнозина от нас смятаха, че е невъзможно да се случи – да има война в Европа, и то на броени километри от нас, е факт. Войната в Украйна ни показа, че рискът от военна ескалация е реален и няма гаранция за нито една държава. 

Това, което днес можем да направим е поне да не затваряме очи пред мъката и болката на украинските семейства, а да ги подкрепим, и дори за един ужасяващ миг да се поставим на тяхно място.

Вярвам, че това е най-отрезвяващият момент, който можем да имаме като човечество. А тази книга е едновременно светлина в мрака на войната, защото показва, че щастливият край е възможен, макар и много труден, и е същевременно предупреждение за всеки човек, който наивно смята, че „това не може да му се случи“.

Задължителна за четене.   

„Откраднати“ от Нина Назарова и Святослав Хоменко – в Storytel от 5 ноември.