Хвани-дръпни – в търсене на идентичност

Хвани-дръпни! Кога изпитваме нужда да усвоим този рефлекс? Когато започваме да търсим своята принадлежност към останалия свят, своята идентичност. Когато започваме да усещаме крещящата нужда от приемане, от харесване и от одобрение. Всеки иска да е от готините, всеки иска да е от онези, на които другите се възхищават и от онези, които диктуват правилата – свободните, освободените, хората, дръзнали да бъдат различни.

Колко романтично е момичето да държи небрежно запалена цигара и да гледа през присвити очи с ореол от облаци дим – почти божествено – като нимфа? Колко мъжествено е момчето да метне небрежно фаса, да се изхрачи подобаващо, изчегъртвайки белите си дробове с тебеширен звук и да се целунат пред черната дъска?

Най-упоритите – стискат очи, да не им влиза дима и се упражняват междучасие след междучасие, докато не станат наистина добри в правенето на кръгчета от дим. Какви ли постижения можеше да имаме, ако цялата енергия я бяха насочили към нещо друго? Според статистиките в момента средната възраст на пропушване в България е 16 – 20 г., а според реалността за първи път повечето от децата опитват цигара на 10 – 11 г.

Респективно имаме 64.20% по-малко нереализирани спортисти и съответно толкова по-малко златни медали и отличия. При момичетата процентът е сходен – 57.8%. Момичета, които са достатъчно упорити да започнат, и достатъчно пристрастени, за да спрат навреме. Ако биха го направили, а възрастните биха им дали шанс да тренират други умения – различни от заученото – хвани-дръпни, България би преживяла нови златни години в художествената гимнастика или във фигурното пързаляне, например. Но, нека съпоставим. Средно една цигара струва 0.15 ст., а един урок по плуване 5 лв., по чужд език 20 лв. и т. н. И ако родителите няма как да заделят 100-200лв. месечно за спорт или няма как да водят детето, то по-големите приятели спокойно могат да го приобщят към компанията зад училището или в близкия парк. Просто така, да уплътнят времето. Пари за цигари винаги се намират. Пари за спорт не. Пари за кампании за отказване от тютюнопушенето също се намират – но пари за детски спортни площадки и безплатен масов спорт не. Честно казано това ми се вижда доста странно. И лицемерно. Не може ли вместо да се отпускат средства, за да им набиваме в часа на класния колко е вредно тютюнопушенето и да даваме пари за брошурки, които наистина ще им послужат – да си тръскат пепелта в тях, да ангажираме състезателния им дух в спортни мероприятия? Такова е било положението, когато ние сме били тийнейджъри, такова е и днес. Всъщност нищо не се е променило. Нашите най-хубави мигове не са били когато нашия отбор печели, а когато сме били с приятели в пушкома и сме обсъждали живота, вселената и всичко останало.

Какво всъщност ни е останало?
Кога наистина се уплашихме? Ще кажете, когато осъзнахме пристрастеността си? Толкова много сме инвестирали в това да се харесаме на другите и изведнъж това спира да ни интересува. Не ни е грижа какво мислят другите. Правим се, че не виждаме, че се душат от цигарения дим, с който ги обграждаме. Правим се, че не е наша работа да изхвърляме пепелника с угарките. И с времето поставяме навика пред онези, които обичаме и поставяме ултиматуми – приеми ме такъв/а какъвто съм. Понякога нямаме сили да си признаем, че искаме да спрем този механизъм, защото се страхуваме от провал. Провал, че няма да имаме силите да се освободим. Осъзнаваме, че заради хвани-дръпни сме изпуснали много шансове. Шансове да бъдем победители. И това малко или много ни прави арогантни. Или може би греша? Може би някъде има световни шампиони, които слизат от почетната стълбичка и отварят кутията с цигари, за да запалят по една – за победата! Истината е, че много от нас не се плашат от пристрастяването. Може да нямат пари за сандвич, но за едно хвани-дръпни винаги ще се намери.

Но кога наистина ни подгонва панически страх?
Без съмнение когато станем майки. Когато обичаме. И когато децата ни достигнат училищна възраст изпадаме в паника. Децата са на една крачка от това да тръгнат по нашия път, на пробата, на навика, на харесването, на пристрастяването. Дори ние да не сме успели да се откажем от зависимостта: хвани-дръпни; дори да не сме можели по време на бременността да се въздържаме; дори да сме припалвали цигара докато бутаме количката в парка, когато виждаме, че детето ще тръгне по нашия път, тогава започваме да се замисляме.

Как да го спра? Защото знаем, че е вредно. Знаем го вече и от собствен опит. А всяка майка иска детето да не повтаря нейните грешки, иска най-доброто.

И може би именно от всяка майка, независимо дали е пушачка или непушачка, зависи на улицата да има едно дете повече, което да не пуши. Едно дете, което смята, че пушенето не е модерно, че ако искаш да си победител, имаш шанс да го докажеш с друго.

Децата ни трябва да имат избор. И ние трябва да сме тези, които да им дадем шанса да го осъзнаят. Въпросът е как? Какъв рефлекс може да противопоставим на магнетичния навик: хвани-дръпни, на обаянието на забранения плод? Проблемът със забраната на тютюнопушенето може да има магнетичен ефект върху подрастващите. И те като нас на времето да намират невероятно закътани местенца, където да пробват. Да пробват цигари и тук съм сигурна, че сърцето на всяка майка спира, защото цигарите са най-малкото зло, което води всички останали.

Каквато и да е нашата формула за спасение, трябва да побързаме и да изпреварим пристрастяването.

Майки, ако никого другиго не го е грижа за децата ни – ние сме тези, които да действаме, именно защото майчината любов върши чудеса. И стига сме се лъгали, че именно нашето златно слънчице няма да пропуши, няма да влезе в капана, защото ние добре сме го възпитали, защото сме му казали колко е лошо, защото в нашето семейство не се пуши. Това просто е капанът на нашите илюзии, в които ние собственоръчно и лековерно падаме – една след друга. Може би защото осъзнаваме, че сме безсилни; защото предпочитаме по-дълго да си вярваме, че контролираме ситуацията.

Нещата не са се променили от времето, когато ние сме били деца. Освен, че възрастовата граница на забранените удоволствия се е снижила. Нашите деца, точно както и ние, ще имат нужда от приемане, одобрение и харесване от своите връстници. Страшно е да си помислим каква е днешната летва – за приемане в социума на готините: насилие, секс, наркотици... цигари. Цигарите са най-безобидните и дори бихме си отдъхнали, ако нашите съкровища спрат само до там. Но нека не забравяме, обикновено именно от тях се тръгва. А къде е последната спирка и колко бързо ще се движи влакът е страшно дори да гадаем.

Нека не се лъжем – нека погледнем проблема, дори с подлютени от дим очи. Тютюнопушенето е като дребната шарка, ако един е заразен, то всички ще бъдат. Ако на 10 г. в класа само двама са опитали цигари на летен лагер, то на 16 г. сериозно пропушилите са мнозинство.

Затова, ако наистина искаме децата ни да не повтарят нашите грешки и да не падат в клопките на нашите пороци, добре е да вземем пример от историята и да постъпим по съвета на хан Кубрат – да се обединим в името на децата ни. Защото колкото и банално да звучи – децата ни – това е България.

Лично моето убеждение е, че не забраните ще потушат проблема, а алтернативите.

Нека се борим за алтернативи за децата си. Спортът е една от алтернативите. Нека обединим усилията си времето на децата ни да бъде уплътнено не с цигарен дим, а с желание за победа. Проблемът може да бъде решен, не ако всяка майка се моли тайно нищо лошо да не се случва точно с нейното дете, а да се обединим и да търсим решения. Да влезем в училищните настоятелства и да настояваме: за повече безплатни спортни занимания и кръжоци. Всяко дете има таланти – вместо да ги отучваме от пороците, нека всички милиони, които се плащат по най-различни програми за борба с тютюнопушенето да бъдат дадени именно за това – да открием дарбите на децата и да ги развиваме. Ако децата ни могат да се похвалят, че са добри в нещо пред своите връстници, ако те се състезават да развиват талантите си, то отборът на готините ще има вече съвсем друго лице, други цели и други мечти.

И паролата за достъп няма да е хвани-дръпни.

* * *

Децата ни пропушват на 11 години
Дали никотинът води до пристрастяване както кокаина и хероина?
Деца. Наркотици. Родители.
Пушите ли?
„Как точно отказах цигарите”