Орлина Аспарухова: Летя, където ме духне вятъра

За каква професия мечтаехте като дете?
У дома постоянно се говореше за летене, тъй като баща ми е един от основателите на Военно въздушното училище в Долна Митрополия, Аспарух Стоилков. Израснала съм сред макети на самолети. По-късно в гимназията исках да уча химия, история, право, но завърших икономика.
Исках безмоторното летене да ми бъде хоби. Единственият начин по това време да бъдеш жена пилот беше чрез аероклубовете. Добър представител на аероклубовете е Валя Цветкова, която е в отряда, обслужващ президенството и е командир на самолет “Фалкон”.

Кога за пръв път разбрахте, че искате да се занимавате с летене?
Когато поисках да се запиша в аероклуба, бях 15-годишна. За съжаление наша съседка, загина по това време с парашут на Божурище. Тогава майка ми беше категорична и не ме пусна да се запиша. На тази възраст все още се съобразявах с родителите си. После започнах работа като икономист в Електроимпекс.
През 1984 г. се записах в аероклуб. Но в България нямаше балони, нито пилоти, нямаше кой да ме обучи. Заминах за Полша в Център за авиационно обучение – град Лешно и на 7 март 1988 г. взех диплома за пилот.

Понеже имах предварителна авиационна подготовка, минах съкратен курс. Предимно конструкция и експлоатация на балона, техника на пилотиране и това, което е по-различно, за другите летателни апарати е, че при тях се учи аеродинамика, а тук се учи аеростатика. Чрез „Електроимпекс” уредих вноса на балон за реклама. Сама съставих програмата на клуба и узаконих всички нормативни документи за провеждане на полети с балони на територията на България. На 19 април 1988 основавах първият спортен балонен клуб към „Електроимпекс” и бях избрана за негов председател.

Разкажете нещо повече за балонния спорт.
Балонният спорт е много развит в света. Всеки две години се провеждат европейски и световни шампионати, също и различни по-малки балонни състезания и балон-фиести. Аз все още съм единственият участник от България. Изживяването е невероятно. Отиваш някъде в чужбина. Вдигат се сто балона. Всичко е организирано. Срещаме приятели от цял свят. Гониш цел. Дават ни задачи - от въздуха пускаме маркери в целта.

Първият ми балон беше 1600 куб.м. Води се дву-три местен. Но когато летя над големи градове, а в този период - 1988 г. много летях по състезания в чужбина, летях повече сама за сметка на горивото, защото ако кача втори човек, трябва да сваля част от горивото. Затова седем години летях самостоятелно на големи състезания. А на кратки полети, качвах и други хора.
През1993 г. купих втория балон пак с „Електроимпекс”. Същият дизайн, но 2 200 куб.м. обем на купола. Води се четири местен, но за нашите климатични условия качвах 3 души. Третият ми балон е най-голям - 3 400 куб.м.

Летенето мъжко занимание ли е?
Не, в света има и други жени пилоти на балон. Макар, че обикновено на международно състезание от висок ранг, сме само две жени, но има и състезания само за жени. Тук не се иска толкова мускули, колкото ум. Все пак важното е човек да е грамотен във въздуха - да реагираш на мига, хладнокръвно, при каквато и да е ситуация. Не говоря за страх. Всеки се страхува. Може да имаш страх, но не трябва да му се поддаваш, а да разсъждаваш трезво.

Какви качества трябва да притежава човек, за да стане пилот на балон?
Първо да е грамотен, да има представа от метеорология, навигация и другите предмети, които се изучават. Винаги в даден момент тези неща, които си учил ти спасява живота. Балонът е застрахован, застраховани са местата на пасажерите. Всеки полет крие риск.
За привързан балон не се иска лиценз за пилот. В момента в България аз съм единственият лицензиран пилот на балон. Наистина съжалявам, че не сме повече.

А чисто емоционални качества?
Ако ти харесва, летиш. Звучи може би екзотично за повечето хора. За някой може да са екзотика състезателните автомобили или скоковете с бънджи. Просто трябва да го желаеш, да го искаш.

Лесно ли е да си жена в авиацията?
Навремето беше много трудно да пробие жена в авиацията и въпреки това пробиваха. Това можеше да се случи само чрез аероклубовете. Военновъздушното училище е имало само два випуска за жени 48-49-50 година. Някои от тях са останали в гражданската авиация и във военната, може би са около 14-15 жени. По-късно са спрели да приемат жени. Единственият начин е чрез аероклубовете, оттам в селскостопанската, медицинската (санитарната) авиация. Но и те се броят на пръсти. Обикновено в професиите, които се считат за мъжки, жените трябва да доказват, че са два-три пъти по-добри от мъжете. Това е по-скоро мъжко разбиране.

Имате ли някакво мото?
Мисълта за безопасност на полета. Стремя се да не живея по правила, правя това, което ми харесва. Опитвала съм някои неща, които друг не ги е правил. Летяла съм на 4000 м над Мусала.

С какво се гордеете най-много?
Няма конкретно нещо. Харесва ми да летя и го правя за собствено удоволствие. Когато носиш отговорност за живота на другите, трябва да внимаваш какви решения взимаш.

Какво бихте пожелали на българските жени?
Да бъдат женствени, но да не се предават и в мъжките професии. Щом им доставя удоволствие, щом ги искат, да осъществяват мечтите си.
Да имат повече от една мечта. Когато постигнат едната, да започнат да гонят следващата. Иначе животът няма да е интересен.

Още по темата:
Летенето с балон - любопитно, забавно и красиво