Свободно време

В света на дивата природа на Африка

„Говорещият със слонове“ – Лорънс Антъни, Греъм Спенс

30.09.2015г. / 10 28ч.

Аз жената

Корица: издателство „Хермес“

За мен единствената хубава клетка е празната клетка.
Лорънс Антъни

Лорънс Антъни е световноизвестен природозащитник, изследовател и бестселъров автор. Управлява природния резерват Тула Тула в Африка, където се бори за съхраняването на множество животински видове, застрашени от изчезване. Носител е на редица престижни международни награди за опазване на природата. За спасяването на Багдадската зоологическа градина е награден от ООН с медала на Деня на Земята. Основател е на неправителствената природозащитна организация Earth Organization. Дейността му е била отразявана от влиятелни медии като CNN, CBS, BBC, Al Jazeera, Readers Digest, National Geographic и др. Книгите му „Говорещият със слонове“, „Вавилонският ковчег“ и „Последните носорози“ са написани по действителни истории и се радват на топъл читателски прием в редица държави по света.

За книгата

Лорънс Антъни е посветил живота си на опазването на животните и дивата природа. Един ден му се обаждат с молба да приеме стадо „проблемни“ диви слонове в своя резерват Тула Тула в Зулуленд, където над век не са виждали тези животни. Здравият разум го подтиква да откаже, но той се оказва последният им шанс: в противен случай слоновете ще бъдат убити.

За да опази живота им, Антъни приема предизвикателството. През следващите години той става част от тяхното семейство. И докато се бори да установи връзка със слоновете, той се впуска в приключение, което надминава всичките му очаквания. Тези интелигентни животни му разкриват един съвършено различен свят – свят, в който има истинска преданост, любов и смелост.

„Говорещият със слонове“ е затрогваща, вълнуваща, забавна и понякога тъжна история за преживяванията на Антъни с тези огромни, но толкова симпатични животни. Читателят ще се потопи в света на дивата природа. Ще научи за странните привички на редица африкански животни. Ще узнае изумителни неща за живота и вярванията на местните зулуски племена. А невероятната истинска история за приятелството между дивите слонове и техния спасител само леко ще повдигне булото на великото чудо на природата.

Разказана на фона на екзотична Африка, книгата ще вдъхнови не само любителите на животните и пътешествията, но и всички истински приключенци.

Интервю с Лорънс Антъни

Наричат ви Говорещия със слонове?

Слоновете ми говорят толкова, колкото и аз на тях. Отнема време и постоянство, за да го постигнеш, но те са интелигентни същества и разбират, че положението им зависи от волята на хората. От друга страна, спокойно могат да ме наричат и говорещия с бизони, говорещия с носорози, говорещия с глигани, а напоследък дори и говорещия с терористи. (Смее се.)

Обвиняват ви, че сте преговаряли с лидерите на терористичната групировка Lord's Resistance Army в Уганда, печално известна със зверствата си и с използването на деца войници в армията си.

Така е, не го одобрявам, но бих разговарял с всекиго, ако с това ще помогна за спасяването на животните. Мнозина ме предупреждаваха да не се срещам с тях, тъй като те отвличат и убиват хора, но беше жизненоважно да опазим последните няколко бели носорога от изчезване. Знаете, в Азия техните рогове се търсят като мощен афродизиак и това е довело до почти пълното им изтребление. За мой късмет се оказа, че белият носорог е тотемът на тази военна групировка, и те поеха ангажимент да спрат избиването на носорозите и на рейнджърите, които ги пазят. Така че резултатите оправдават средствата, поне в този случай.

Името ви се появи по световните медии, когато през 2003 г. се опитахте да спасите животните от зоологическата градина в Багдад. Защо рискувахте живота си за нещо, което не ви засягаше пряко?

Когато започна войната в Ирак, аз се зачудих кой ли се грижи за животните по време на бомбардировките и какво ще се случи с тях. Ето защо веднага заминах за Багдад и се озовах в разгара на войната. Животните бяха в окаяно положение: едни бяха умрели от глад, други бяха убити, а някои дори бяха избягали. Вместо няколко дни, останах почти половин година. В началото ме мислеха за луд, но впоследствие успях да получа съдействие не само от американските и иракските войници, но дори моллите в Багдад призоваваха от джамиите да не ме закачат. Така животните бяха спасени, а зоологическата градина – построена наново. Оказа се, че стига да има желание, се намира и начин.

Какво провокира във вас желанието да се занимавате с опазването на животните?

Отраснах в Замбия, Малави, Зимбабве и Зулуленд в Източна Африка. Аз съм дете на пустошта, така че любовта към природата ми е в кръвта. След като години наред се бях занимавал с недвижими имоти, един ден продадох всичко и купих Тула Тула – един от старите ловни резервати и някогашна ловна територия на легендарния зулуски вожд Шака Зулу. Има уравновесеност, естественост в дивата природа, които ми липсваха в града, а освен това изпитвам все повече тревога за пустошта.

Кое е това, което ви тревожи?

Преди да купя Тула Тула, работих с хората от зулуските племена и се опитвах да възстановя историческите им отношения със земята. Въпреки че огромният резерват Хлухлуве Умфолози в Южна Африка е почти до прага им, те никога не са били допускани вътре. Културните им и традиционни връзки с природата са прекъснати. Децата им никога не са виждали жираф, което е шокиращо. Опитвам се да възстановя връзките на хората със земята, с животинското и растителното царство. Всички рейнджъри в Тула Тула например са местни хора.

А как стана така, че се сдобихте със стадо неуправляеми диви слонове?

През 1999 г. ми се обадиха с молба да приема стадо проблемни слонове в моя резерват. Те били твърде диви, непрекъснато рушали сградите в резервата, нападали персонала и колите. Не можели да ги удържат и електрическите огради – единственото средство за контрол на тези огромни животни. Трябвало да бъдат застреляни. Единственият им шанс за спасение беше да ги приема в Тула Тула. Това обаче представляваше голям риск, защото повече от 100 години местните жители не бяха виждали слонове и се бояха от тях.

Вие обаче все пак приютихте проблемното стадо?

Така е и те веднага се проявиха, като пробиха оградата и избягаха, нападайки и ранявайки главния рейнджър на съседния резерват.

Как се справихте с тях?

Реших, че трябва да опитам по друг начин. Тези слонове явно бяха много травмирани. Преди да ги докарат при мен, бяха застреляли матриарха на стадото и нейното малко – нищо чудно, че не се доверяваха на хората. Тогава ми хрумна да се опитам да установя контакт с новия матриарх. Дни наред стоях пред заграждението и без да обръщам внимание на враждебното им поведение, им говорих. Казвах им, че сега това е техният дом и са в безопасност. Всеки ден се приближавах все повече и повече. Един ден, няколко седмици по-късно, Нана (матриархът) дойде близо до оградата и държането й не беше заплашително. Тя провря хобота си през оградата и ме докосна. В този момент разбрах, че сме сключили примирие. Веднага ги пуснах на свобода в резервата. Оттогава не сме имали проблеми. Стадото вече наброява 16 слона.

Но вие не само сте успели да се справите с проблемните слонове, а и да се сприятелите с тях. Как го постигнахте?

Знаете ли, слоновете са изумителни същества. В царството на тези дебелокожи създания владее разбирателство и великодушие. Слоновете са емоционални, грижовни и изключително интелигентни. Доказали са нееднократно, че разбират и ценят добрите отношения с хората. Днес не мога да си представя живота без слоновете. Не искам живот без тях...

Историята как Антъни спасява слоновете и се сприятелява с тях, като преобръща негативната им нагласа към хората и печели доверието им, е едновременно трогателна и обнадеждаваща. Животът в един резерват не е лесен, особено когато в него има слонове, но ентусиазмът на Антъни и любовта и уважението му към природата се усещат през всички страшни, тъжни или забавни истории, които разказва. Този живот със слоновете е истинско чудо.
Буклист

На 07.03.2012 г. Лорънс Антъни внезапно получава сърдечен удар, който се оказва смъртоносен. На възпоменателната служба в негова памет обаче се случва нещо нечувано и необяснимо. Стадото слонове, което той спасява от сигурна смърт, се появява внезапно, след като е вървяло 12 часа, за да застане на бдение около дома на Антъни, където не е стъпвало от години. Как са разбрали за смъртта на своя приятел, остава пълна загадка. За слоновете отдавна се знае, че скърбят за своите мъртви. С наведени глави, без да ядат и пият в продължение на 2 дни, слоновете отдават последна почит на своя спасител. След това се оттеглят с бавна стъпка в джунглата.

И ако все още има скептици, които поставят под съмнение интелигентността на слоновете и способността им да изпитват любов и благодарност, може би истинската история на Лорънс Антъни ще промени представата им за света на животните завинаги.

Пролог

През 1999 г. бях помолен да приема стадо проблемни слонове в моя резерват. Нямах представа какви приключения и проблеми ми предстояха. Не подозирах какво предизвикателство ще бъде това, нито как ще обогати живота ми.
Приключението бе едновременно и физическо, и духовно. Физическо, в смисъл, че имаше много действие, както ще се убедите от следващите страници; духовно, защото тези гиганти на планетата ме отведоха надълбоко в своя свят.
Не се заблуждавайте, заглавието на книгата не се отнася за мен, защото не претендирам, че имам някакви специални способности. Става дума за слоновете
за това как те ми проговориха и ме научиха да се вслушвам.
Това се случи на чисто лично ниво. Не съм учен, аз съм природозащитник. Така че, когато описвам как слоновете реагират на моите действия – или аз на техните, – това е просто моята истина, моето преживяване. Не чрез лабораторни тестове, а по пътя на опита и грешката открих какво има най-голям ефект за мен и моето стадо в нашата съвместна одисея.
Не само съм природозащитник – аз съм природозащитник с голям късмет, защото притежавам резерват на име Тула Тула. Той се състои от 5000 акра девствена земя в сърцето на Зулуленд, Южна Африка – място, където някога слоновете са скитали свободно. Но вече не е така. Много местни зулуси никога не са виждали слон с очите си. Моите слонове бяха първите, доведени отново в тази територия от повече от век.
Тула Тула е естественият дом на много от коренните животински видове в Зулуленд, включително величествения носорог, африканския бивол, леопарда, хиената, жирафа, зебрата, гнуто, крокодила, както и много видове антилопи и по-малко познати хищници като риса и сервала.
Виждали сме питон с дължината на камион и вероятно най-голямата размножаваща се популация на белогърби лешояди в областта.
И, разбира се, имаме си слонове.
Както ще прочетете, слоновете дойдоха при нас напълно неочаквано. Днес не мога да си представя живота без тях. Не искам живот без тях. За да разберете на колко много неща ме научиха слоновете и как стана това, трябва да осъзнаете, че общуването в животинското царство е естествено като вятъра. Че в началото единствено самоналожените човешки ограничения възпрепятстваха собственото ми разбиране.
В нашите шумни градове се стремим да забравим това, което предците ни са знаели на дълбоко интуитивно ниво: че пустошта е жива, че тя нашепва на всички, които са готови да я чуят – и да й отговорят.
Трябва да разберем и друго – че има неща, които не можем да разберем. Слоновете притежават качества и способности, които науката все още не може да разгадае. Слоновете не могат да поправят компютри, но те поддържат такъв вид комуникация, физическа и метафизическа, че Бил Гейтс ще зяпне от изненада. В някои много важни отношения те са далеч пред нас.
Някои необясними събития са напълно очевидни в растителното и животинското царство и нищо не може да се сравни с това да погледнеш в действително случващото се около теб, както и с това да преобърнеш с главата надолу представата си за голяма част от нещата, които винаги си смятал за верни.
Всеки рейнджър например ще ви каже, че ако решиш да приспиш със стреличка носорог, за да го преместиш в друг резерват, в деня, в който излезеш, за да го направиш, всички носорози ще са потънали вдън земя. А предишния ден са били навсякъде, където се обърнеш. Някак си те знаят, че си тръгнал след тях, и просто изчезват. Следващата седмица, когато отиваш, за да дебнеш биволи, носорогът, който си търсил, ще застане точно до теб и ще те зяпа с интерес.
Преди много години наблюдавах ловец, който преследваше плячката си. Имаше разрешение само за мъжка антилопа импала от стадо със самци. Но единствените мъжки антилопи, които срещаше този ден, бяха от смесени стада с женски. И още по-невероятно, тези самци, които той не можеше да отстрелва, стояха безгрижно в неговия обсег, наблюдаваха го, напълно спокойни, докато някъде в далечината стадата със самци бягаха, за да спасят живота си.
Как е възможно това? Никой не знае. По-прозаичните рейнджъри сред нас просто казват, че действа Законът на Мърфи – каквото може да се обърка, ще се обърка. Когато искаш да отстреляш или да приспиш животни, те просто не са наоколо. Други – като мен, не сме толкова сигурни. Може би има нещо по-мистично. Може би посланието е във вятъра.
Този по-нетрадиционен възглед е подкрепян от мъдър стар зулу ловец, когото познавам добре. Много опитен човек от пустошта, той ми е разказвал, че когато маймуните край неговото село станат прекалено дръзки и почнат да крадат храна или да плашат и хапят децата, хората от селото решават да застрелят някоя от тях, за да уплашат стадото.
– Но тези маймуни са много умни – казваше той, потупвайки се по слепоочието. – В момента, в който решим да вземем пушките, изчезват. Научили сме се да не казваме думите „маймуни“ или „пушки“ на глас, защото те няма да излязат от гората. Когато има някаква опасност, те могат да я доловят, дори без да са я чули с ушите си.
И наистина е така. Изумителното е, че това се отнася и за света на растенията. Нашият хотел за гости се намира на около три километра и половина от дома ни, в горичка сред акации и дървета, които растат тук от векове. Тук, в древната гора, акациевото дърво не само усеща и понася нападението на гладните антилопи или жирафи, но и бързо вкарва в листата си танин, който прави вкуса им горчив. След това дървото изпуска аромат, феромон, за да предупреди другите акации в района за вероятната опасност. Съседните дървета получават предупреждението и незабавно започват също да произвеждат танин в очакване на нападението.
Сега... дървото няма мозък или централна нервна система. Как тогава взема такива сложни решения? Или по-точно – защо? Защо привидно нечувствително дърво ще се грижи за безопасността на съседите си и ще си прави целия този труд да ги защити? Без да притежава мозък, как изобщо знае, че има семейство или съседи, които трябва да предпази?
Гледани под микроскоп, живите организми са просто бульон от химикали и минерали. Но какво да кажем за онова, което микроскопът не вижда? Онази жизнена сила, без която съществуването не би било възможно
и на акацията, и на слона. Може ли да бъде назована и измерена?
Моето стадо ми показа, че е възможно. Че в царството на тези дебелокожи създания владее разбирателство и великодушие; че слоновете са емоционални, грижовни и изключително интелигентни; и че ценят добрите отношения с хората.
Това е тяхната история. Те ме научиха, че всички живи твари на тази земя са важни за всички останали в общия ни път към постигането на щастие и оцеляване. Че в живота съществува нещо много повече от теб самия, собственото ти семейство и собствения ти вид.

* * *

Четиринайсета глава

Една сутрин Франсоаз дойде с мен на разходка с бъги-то, четириколесния мотор за всякакъв терен, за да проследим стадото.
Докато набирахме скорост по прашните пътища, се изумих от смайващата трансформация, която бе претърпяла жена ми, която толкова бързо се бе адаптирала към живота в пустошта. Изтънченото й поведение на човек, израснал в оживен метрополис и из кафенетата по улиците на Париж, бе отдавна погълнато от африканската пустош на моята младост.
Добър пример за това бе първият път, когато тя организира вечеря в Тула Тула за свои парижки приятели и разположи масата на предната морава. Масата бе отрупана със сирена камембер и бри, екзотични плодове, прясно изпечени хлебчета, салами, пастети и украсена с най-изумителните бугенвилии в алени, бели и морави цветове, които можете да си представите.
За мен бугенвилията е буйно растящ чужд нашественик, но това бе любимото цвете на Франсоаз и тя не се впечатляваше от мнението ми. „Те са екзотични и прекрасни цветя“, инструктира тя нашия градинар Бийеля. Той помоли Нгуеня да му преведе указанията й и след като се увери, че е разбрал правилно, от този момент нататък защитаваше цветните храсти с типичната зулуска решителност, като ме заплашваше с всякакви градинарски инструменти, които му бяха подръка, щом приближах прекалено до бугенвилиите.
Тя все още подреждаше масата с помощта на своята приятелка, когато група маймуни се спусна от дърветата. Вместо просто да прогонят зловредните гадинки, Франсоаз и спътничката й избягаха в къщата и иззад големия прозорец се разнесоха звучни галски обиди.
Без да се смущават от цветистия език и неспособни да повярват на невероятния си късмет, маймуните си устроиха пищно угощение и започнаха да поглъщат най-добрата френска кухня в цял Зулуленд. За щастие, не си падаха по шампанското, иначе и няколкото двулитрови бутилки от най-доброто шампанско щяха да потънат в тумбаците им.
Докато с Нгуеня ги прогоним, вече бе твърде късно. Маймуните се пръснаха из дърветата, отнасяйки резени сирене и пълни шепи с пастет – да не споменаваме и последното парченце плод, до което се бяха докопали. Фактът, че бях почти парализиран от смях, не помогна за подобряване на ситуацията.
Но това бе преди повече от година. Сега тя се чувстваше много по-добре сред саваната и ме бе прегърнала през кръста, докато прекосявахме река Нсе-лени на едно по-тясно място, за да стигнем до по-високо разположена точка, от която щеше да ни е по-лесно да намерим слоновете.
От хълма се откриваше панорамна гледка и ги видяхме съвсем скоро, в гъстите храсталаци долу до реката, близо до мястото, откъдето току-що бяхме дошли. Бяхме се разминали на петдесетина метра и това, че не ги бяхме забелязали, ме притесни. Особено когато и Франсоаз бе с мен. Не можех да се отърся от вътрешното притеснение, както ставаше обикновено, когато слоновете бяха наблизо.
– Ето ги отново – посочих й аз и се загледахме как слоновете се появиха отново пред нас на около километър и половина, движейки се в колона, през обраслата с обилна зеленина равнина, която се сливаше с речния бряг. – Продължават. Нека им дадем малко време да пресекат реката и да ги последваме.
След около десет минути поехме надолу по хълма, към речното корито, и бавно спуснах мотора по просеката в лениво течащата река, като минахме през нея с високо вдигнати крака, за да не се намокрим. След като стигнахме на отсрещния бряг, дадох мощно газ по стръмния склон и се изкачихме до върха му.
Абсолютно бедствие! Внезапно осъзнах, че навсякъде около нас се материализират сиви грамади. Невероятно, но бяхме връхлетели право в средата на стадото! Слоновете бяха спрели да попасат веднага след излизането от реката, на брега – нещо, което не бях предвидил, защото смятах, че те ще продължат да се движат.
Тялото ми се разтресе от шока. Внезапно се почувствах миниатюрен, дребен, незащитен на малкия мотор, заобиколен от гигантски петтонни бозайници. По-лошото бе, че и Франсоаз бе с мен. Гърлото ми се стегна, а умът ми препускаше бясно; как да се измъкна от това? Зад нас бяха реката и стръмният склон, пред нас стадо развълнувани слонове – вариантите ни бяха доста ограничени.
Най-притеснителното бе, че бяхме разделили Мару-ла и Мабула, които се бяха озовали зад нас, от майка им Франки. Те се паникьосаха и почнаха да пищят силно. А ако нещо можеше да влоши и без това кошмарното ни състояние, то беше да се озовем между агресивен женски слон и уплашените й малки.
Имахме проблем. Много голям проблем.
Нана, която бе на няколко метра вдясно от нас, направи две стъпки напред с вдигнат хобот, после, за щастие, спря и отстъпи назад. Това бе страховито само по себе си, но истинската заплаха идваше зад нас. Франки.
Напълно обезумял, се опитах да обърна мотора, за да избягаме, но речният бряг бе много стръмен, а завоят – прекалено широк, нищо не можех да направя в момента. Бяхме в капан.
Като се опитвах да не ми личи колко съм уплашен, се обърнах към Франсоаз:
– Мисля, че имаме проблем.
Изненадах се, че гласът ми не трепери. Бях абсолютно ужасен, че я бях поставил в такава смъртна опасност.
Вбесената Франки вече излизаше от гъсталака, опитвайки се да се обърне и да ни нападне. Извадих пистолета си, 9-милиметров, и го подадох на Франсоаз, за да се защити, ако нещо се случеше с мен. Ефектът от стрелбата с него за слоновете щеше да бъде като от стрелба с прашка, но имаше някакъв шанс изстрелът да разсее за малко Франки.
После се изправих на мотора и се обърнах с лице към Франки, която вече идваше право към нас – бърза, бясна и смъртоносна. Клайв Уокър, прочутият африкански рейнджър, описва великолепно подобно преживяване в книгата си „Знаците на пустошта“: „Слонското нападение е съпроводено от звука на пищящи демони. Нищо не помага за концентрацията на мислите по-добре от това освен перспективата за неизбежната смърт“.
Тези думи описват идеално положението ни. Франки затръби. Молех се това да е блъф, отчаяно потърсих признаци, че просто иска да ни изплаши и разкара от малките й. Основният белег бяха ушите й – в този случай щяха да са клепнали. Но не – с нарастващ ужас видях как ги изпъна назад и изви хобота си, за да поеме пълния удар, когато ни блъсне. Извитият хобот означаваше, че наистина ще го направи. Случваше се. Щом осъзнах това, усещанията ми се изостриха сюр-реалистично, като в автомобилна катастрофа, която наблюдаваш на забавен кадър. Чух удари от чук, идващи от селото в далечината, сякаш някой чукаше в съседната къща, като същевременно наблюдавах как високо над мен един орел се рее в небето и се удивлявах на грациозния му летеж – като че ли разполагах с цялото време на света. Никога не бях виждал толкова синьо небе.
Когато Франки ни връхлетя, огромното й туловище закри всичко останало. Вдигнах ръце високо над главата си и закрещях, после започнах да пищя в последен опит да достигна до нея въпреки чудовищния й гняв.
И тогава, тъкмо когато си мислех, че сме пътници, ушите и внезапно клюмнаха и тя отпусна хобота си. Огромната инерция обаче я запрати право в бъгито и тя се надвеси над нас, гледайки ни втренчено и яростно с малките си очички. Неволно седнах и се вгледах смаяно в набръчканата долна част на гърлото на Франки. Тя поклати с досада огромната си глава, покри ни с плътен червен прахоляк и отстъпи няколко крачки.
Марула и Мабула изприпкаха покрай нея. След като направи още два-три ужасяващи и заплашителни жеста към нас, Франки се обърна и последва сина и дъщеря си в храстите, отдалечавайки се от нас.
Седях вцепенено на седалката на мотора и после се обърнах към Франсоаз. Очите й бяха плътно затворени и аз нежно й прошепнах, че всичко свърши. Всичко вече бе наред. Останахме неподвижно, бяхме прекалено потресени, за да кажем каквото и да било.
Накрая все пак се съвзех достатъчно, за да включа двигателя, и потеглихме в противоположната посока на стадото. Гъсталакът, през който минахме, изглеждаше абсолютно притихнал след нападението, сякаш птиците и самите дървета знаеха какво се е случило.
В един момент видяхме камион, возещ наши приятели, махнахме им и слязохме от бъгито. Когато наближихме, Франсоаз започна оживено да разказва за инцидента и да ръкомаха енергично. Единственият проблем бе, че тя още държеше в ръка пистолета ми, пръстът й бе на спусъка му и всеки път, когато наблягаше на някой драматичен момент, размахваше и оръжието. Приятелите ни се разпръснаха наоколо, за да се прикрият, и не се показаха, докато не измъкнах пистолета от ръката й и не я успокоих.
Щом се прибрахме, разказах на смаяните хора от екипа ми за преживения ужас.
– Не мога да повярвам, че още сте живи – изсвири през зъби Дейвид. – Явно е решила съзнателно да не ви убива. Но защо го е направила според теб?
Добър въпрос. Слоновете рядко се разколебават, щом веднъж наберат скорост, и още не можех да повярвам, че Франки се бе отклонила в последния миг. Защо промени намерението си и от истинска атака ни разигра просто заплашителен блъф? Това бе нещо нечувано.
На следващия ден се качих на мотора и се върнах до реката, където замалко не се простихме с живота си, за да се опитам да разгадая загадката. Нуждаех се от отговори. Но колкото и да се опитвах, критичните моменти от атаката бяха някак размътени в съзнанието ми, сякаш от преживения ужас умът ми не можеше да си ги спомни.
Затова минах по стъпките ни, прекосих няколко пъти реката, мислено преживявайки инцидента отново и отново. Лека-полека подробностите започнаха да се проясняват. Сетих се как си седях върху бъгито и крещях на слоницата, докато тя ни нападаше. Но какво и крещях?
В главата ми все още имаше бяло петно.
И тогава внезапно си спомних. Крещях и: „Спри, спри, това съм аз, аз съм!“.
Само това. В ретроспекция звучи доста абсурдно, но точно така се случи. Да крещиш „Това съм аз!“ на нападащ слон, най-агресивната женска в стадото, защитаваща уплашените си бебета, е повече от нелепо. И все пак този вик я спря и знаех, че някак си тя ме бе разпознала от общуването ни край бомата. И до днес съм твърдо убеден, че Франки ни пощади, защото бе наблюдавала моето общуване с водачката им в деня преди да ги пуснем на свобода.