Свободно време

„Всичко, което оставихме недовършено“ – Ребека Ярос

Авторката е истинска сензация в социалните мрежи.

10.08.2023г. / 06 54ч.

Аз жената

„Всичко, което оставихме недовършено“ – Ребека Ярос

Ноа е на върха на писателската си кариера и няма нещо, което да не е постигнал. Но не може да пропусне златната възможност да завърши романа на великата Скарлет Стантън, която винаги му е била идол. Да измисли подходящ финал е едно, но да се спогоди с красивата ѝ, твърдоглава и цинична правнучка е съвсем друга задача... която ще се окаже дори по-трудна!

Джорджа Стантън започва да гради живота си отначало след развод, който ѝ отнема почти всичко. Тя просто иска да се скрие от света, но арогантният (и доста привлекателен) Ноа бавно започва да печели доверието ѝ и я убеждава да сключат сделка.

Докато двамата се ровят из писмата на Скарлет, започват да разбират защо тя никога не е завършила историята, разказваща за връзката ѝ с пилот от Втората световна война. Джорджа е убедена, че любовта никога няма щастлив край и въпреки неоспоримата химия между нея и Ноа, тя е решена да не повтаря грешките на Скарлет... дори с риск да унищожи писателската кариера на Ноа.

ТикТок сензацията Ребека Ярос е автор на повече от 15 романа и е сред най-продаваните и награждавани писатели. Тя оглавява класациите на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Има шест деца, обича хокея, да свири на китара и да помага на сираци. Живее в Колорадо със семейството си, което включва и английски булдог, една буйна чинчила и котката Мейн Кун, която властва над всички.

Откъс

Скарлет, моя Скарлет!
Надявам се, че ще намериш това писмо чак когато си на половината път през океана... прекалено далеч, за да си промениш решението, ти, упорита, прекрасна моя! Знам какво се разбрахме, но мисълта да не те видя месеци или години ме убива. Единственото, което ми помага да издържа, е мисълта, че ще си на сигурно място. Тази вечер, преди да стана тихо от леглото ни, за да напиша тези редове, се опитах да запаметя всичко у теб. Аромата на косата ти и усещането за кожата ти. Сиянието на усмивката ти и свиването на устните ти, когато се шегуваш. Очите ти – тези прекрасни сини очи – всеки път ме покоряват и нямам търпение да ги видя на фона на колорадското небе. Ти си силна, любов моя, и по-силна, отколкото бих могъл да бъда аз някога. Аз не бих могъл да издържа това, пред което си изправена ти сега. Обичам те, Скарлет Стантън. Обичам те от първия ни танц и ще те обичам до края на живота си. Не го забравяй, докато ни разделя целият океан. Целуни Уилям от мен. Пази го, прегръщай го и преди дори да имаш време да усетиш липсата ми, аз ще съм у дома при теб – там, където няма въздушни сирени, няма бомбардировки, няма мисии, няма война – само любовта ни.
Ще се видим скоро
Джеймисън

„Стантън.“ Проклятие, онази красива, вбесяваща жена от книжарницата беше Джорджа Стантън.
За първи път от години онемях.
Никога не бях преживявал мига, за който бях писал толкова често – мига, в който някой поглежда към абсолютно непознат човек и просто разбира. А после тя се обърна с книга от любимата ми авторка в ръка, загледана в нея така, сякаш тя беше отговорът да цялата тъга в очите ѝ, и изведнъж в този момент аз... докато мигът не рухна и не осъзнах какво казва тя.
„Никой не пише болезнени, депресиращи книги, замаскирани като любовни романи, като Ноа Харисън.“ Предишните ѝ думи се бяха запечатали в мозъка ѝ с всички мехури и агония, предизвикани от желязо за дамгосване.
– Ноа? – обади се Крис и посочи към последното празно място в къта, който приличаше на съвещателна зала.
– Разбира се – измърморих аз, но тръгнах към Джорджа. – Приятно ми е да се запознаем официално, Джорджа.
Ръкостискането ѝ беше сърдечно, за разлика от ледените ѝ като кристали сини очи. Дори сега, когато знаех коя е, не можех да се отърся от това чувство, от незабавното привличане. Не ми беше по силите. В книжарницата думите ѝ ме бяха оставили абсолютно спънат в езика – нещо крайно нетипично за мен, – а ето че сега пак се давех.
Тя беше зашеметяваща – възхитителна. Косата ѝ се спускаше на вълни, които бяха толкова черни, че изглеждаха почти сини, и контрастът с фината ѝ кожа с цвят на слонова кост събуди у мен асоциацията с милион различни Снежанки. „Тя не е за теб, Морели. Тази Снежанка не иска да има нищо общо с теб.“
Но аз исках точно нея. Беше ми писано да опозная тази жена – усещах го с всяка клетка на тялото си.
– Вие наистина ли купихте своите собствени книги? – попита тя, когато пуснах ръката ѝ, и вдигна вежда.
Мускулът на челюстта ми потръпна. Естествено, тя трябваше да си спомни точно това.
– Трябваше ли да ги върна на рафта и да ви оставя да мислите, че ми е повлияло мнението ви?
– Поздравявам ви за упоритостта. – Крайчецът на тази нейна създадена за целувки уста се повдигна. – Но ако не бяхте, сегашният момент можеше да не е толкова неловък.
– Мисля, че вие погребахте всяка надежда за това, когато казахте, че всичките ми книги са еднакви и като съдържание. – „И нарекохте секса неудовлетворителен.“ Само една нощ, и щях да ѝ покажа колко удовлетворителен може да бъде.
– Те наистина са еднакви.
Трябваше да ѝ го призная: не отстъпи. Аз май не бях единственият упорит човек тук.
Другата жена ахна, а Крис и Адам замърмориха нещо и аз си спомних, че това не е светско посещение.
– Ноа Харисън. – Ръкувах се с по-възрастната жена и забелязах чертите на лицето ѝ и цвета на очите и косата ѝ. Това сигурно беше... майката на Джорджа?
– Ава Стантън – представи се тя с ослепително бяла усмивка. – Аз съм майката на Джорджа.
– Лесно могат да минат за сестри – добави Крис и се подсмихна.
Устоях на порива да завъртя очи.
Джорджа не успя и това ме накара да сподавя усмивката си.
Всички седнахме. Моето място беше точно срещу Джорджа. Тя се облегна назад на стола си и кръстоса крака. Някак си успяваше да изглежда и отпусната, и царствена с дънки и тясна черна блуза.
„Един момент.“ Нещо загъделичка периферията на мозъка ми. Бях я виждал някъде – не само в книжарницата. Пред очите ми проблесна споменът за нея на някакво официално събитие. Бяхме ли се сблъсквали?
– Е, Ноа, защо не кажеш на Джорджа – и Ава, разбира се, – защо трябва да ти поверят недовършения шедьовър на Скарлет Стантън? – подкани ме Крис.
Примигнах.
– Моля? – Бях дошъл да взема ръкописа. Точка. Това беше единственото ми условие, преди веднага да се съглася. Исках аз да съм първият, който ще го прочете.
Адам прочисти гърло и ме погледна умолително.
Той сериозно ли говореше?
– Ноа? – Погледът му се стрелна многозначително към двете жени.
„Май да.“ Бях разкъсван между порива да избухна в смях и желанието да се усмихна подигравателно.
– Защото обещавам да не го загубя? – В края на изречението гласът ми се повиши и го превърнах във въпрос.
– Колко успокоително! – отбеляза Джорджа.
Присвих очи.
– Ноа, хайде да отидем за малко във фоайето – предложи Адам.
– Аз ще донеса на всички нещо за пиене! – предложи Ава и бързо стана.
Джорджа отклони погледа си, когато аз тръгнах след Адам. Минахме през френските прозорци на хола и излязохме в сводестото преддверие.
За жена със средствата, с които знаех, че е разполагала Стантън, къщата беше скромна, но майсторството в дървените части на корнизите и перилата на витото стълбище говореше и за качеството на сградата, и за вкуса на предишната собственичка. Така, както безупречният ѝ завладяващ стил на писане обръщаше внимание на детайлите, без да става претрупан, къщата изглеждаше женствена без флоралните принтове от ада. Беше сдържана и елегантна... напомняше ми Джорджа, като изключим темперамента.
– Имаме проблем. – Адам прокара ръка по тъмнорусата си коса и ми отправи поглед, който бях виждал само веднъж – когато откриха буквена грешка на една от кориците ми, след като книгата вече беше заминала за печат.
– Слушам. – Скръстих ръце на гърдите си. Адам беше един от най-близките ми приятели и най-хладнокръвният човек в книгоиздателския свят на Ню Йорк, така че, ако според него имахме проблем, значи наистина имахме.
– Майката ни накара да помислим, че е дъщерята – изтърси той.
– В какъв смисъл? – Вярно, и двете жени бяха красиви, но от пръв поглед се виждаше, че Ава е десет-двайсет години по-възрастна.
– В смисъл, че тя е тази, която има правата над книгата.
Стомахът ми заплаши да върне обяда. Сега вече разбирах – майката ме искаше за тази книга... не Джорджа. „Проклятие!“
– Искаш да кажеш, че договорът, за който преговаряхме седмици наред, ще се провали? – Стиснах зъби. Аз не само бях отделил време за този проект, а бях сложил целия си живот на пауза, бях се върнал от Перу заради него. Исках проклетата книга и представата да ми се изплъзне между пръстите беше просто немислима.
– Ако не успееш да убедиш Джорджа Стантън, че ти си идеалният автор, който да довърши тази книга, тогава да, точно това ти казвам.
– Мамка му! – Живеех за предизвикателствата, през цялото си свободно време тласках тялото и ума си към максимума чрез скално катерене и писане, а тази книга беше моят мисловен Еверест – нещо, което да ме избута извън зоната ми на комфорт. Да усвоя гласа на друг автор, особено толкова любим като Скарлет Стантън, нямаше да е само професионален подвиг. Щях да спечеля много и в лично отношение.
– Именно – съгласи се Адам.
– Срещнах я по-рано днес. Тя мрази книгите ми. – Това не предвещаваше нищо хубаво.
– Досетих се. Моля те, кажи ми, че не си се държал гаднярски както обикновено? – Той леко присви очи.
– Ъ... думата „гаднярски“ е относителна.
– Чудесно! – отвърна саркастично той.
Потърках кожата между очите си. Умът ми препускаше. Опитвах се да измисля начин да променя мнението на жена, която очевидно си беше съставила категорично мнение за книгите ми много преди да се запознаем. Не помнех кога за последен път усърдната работа и вкарването на малко чар не са ми донасяли нещо, което искам толкова много, а и по природа не бях от онези, които отстъпват или признават поражение.
– Искаш ли да ти дам няколко минути да си събереш мислите, а после да влезеш при нас и да направиш чудо? – Адам ме тупна по рамото и ме остави да стоя в преддверието, докато Ава се суетеше в кухнята.
Извадих телефона от задния си джоб и се обадих на единствения човек, за когото знаех, че ще ми даде непредубеден съвет.
– Какво искаш, Ноа? – чух гласа на Адриен през какофонията, която вдигаха децата ѝ на заден план.
– Как да убедя човек, който мрази книгите ми, че не съм лош писател? – попитах тихо, обърнат към вратата на кабинета.
– Ти наистина ли ми се обаждаш само за да погъделичкам егото ти?
– Не се шегувам.
– Никога преди не ти е пукало какво мислят хората. Какво става? – Гласът ѝ се смекчи.
– Всичко е абсурдно сложно и имам две минути да намеря отговора.
– Добре. Първо, ти не си лош писател и обожанието на милиони почитатели го доказва. – Фоновият шум утихна, сякаш беше затворила врата.
– Ти си длъжна да говориш така – ти си ми сестра.
– И мразя поне единайсет от книгите ти – отговори ведро тя.
Засмях се приглушено.
– Това число е странно специфично.
– Нищо странно няма. Мога да ти кажа кои точно...
– Не ми помагаш, Адриен. – Огледах малката колекция от снимки на масата, примесена с множество стъклени вази. Една с формата на океанска вълна сякаш беше ръчно издухана и беше поставена до снимката на малко момче, навярно направена в края на четиресетте години. Имаше и друга снимка, сякаш от дебютантски бал... Може би на Ава? И трета, на дете, което сигурно беше Джорджа, в една градина. Дори като дете изглеждаше сериозна и малко тъжна, сякаш светът вече я беше разочаровал. – Не знам защо, но според мен няма да стигна далеч с Джорджа Стантън, ако ѝ кажа, че родната ми сестра не харесва книгите ми.
– Казвам, че мразя сюжетите, не стила... – Адриен млъкна. – Чакай, Джорджа Стантън ли каза?
– Да.
– Олеле! – измърмори тя.
– Виж, остават ми около трийсет секунди. – Всеки удар на сърцето ми като че ли ги отброява. Как можа всичко да се обърка толкова много за толкова кратко време?
– По дяволите, какво общо имаш с правнучката на Скарлет Стантън?
– Нали ти казах, че е сложно! И как така знаеш коя е Джорджа Стантън?
– Как така ти не знаеш?
Ава влезе плавно в преддверието с малък поднос с нещо, което приличаше на чаши с лимонада. Усмихна ми се и се плъзна през леко открехнатите френски прозорци.
Времето изтичаше.
– Виж, Скарлет Стантън е оставила недовършен ръкопис и Джорджа, която мрази книгите ми, ще решава дали да го довърша.
Сестра ми ахна.
– Кажи нещо.
– Добре, добре. – Тя млъкна и аз можех почти да видя как колелцата се обръщат в бързия ѝ ум. – Кажи на Джорджа, че Деймиън Елсуърт при никакви обстоятелства няма да режисира, продуцира или слухти около книгата.
Сбърчих чело.
– Това няма нищо общо с филмови права. – Той и без това беше калпав режисьор. Неведнъж го бях отхвърлял за филмирането на мои книги.
– Стига де! Книга на Скарлет Стантън, довършена от теб – това ще е сензация!
Тук нямах възражения. Скарлет от четиресет години влизаше в класациите на „Ню Йорк Таймс“ с абсолютно всяка нова книга.
– Какво общо има Деймиън Елсуърт със семейство Стантън?
– Ами... Аз да знам нещо, което ти не знаеш. Колко странно... – каза тя замислено.
– Адриен! – изръмжах аз.
– Позволи ми да се порадвам мъничко! – изтананика тя.
– Ще загубя този договор.
– Щом поставяш нещата по този начин... – Представих си я как върти очи. – Елсуърт е бившият съпруг на Джорджа – от тази седмица. Той режисираше „Зимната невеста“...
– Книгата на Стантън? Онази за мъжа, хванат в капана на брак без любов?
– Точно тази. Във всеки случай го хванаха в изневяра с Пейдж Паркър. Каква ирония, нали? Доказателството ще се роди всеки момент. Никога ли не пазаруваш в магазини за хранителни стоки? Джорджа е на първите страници на всички таблоиди поне от шест месеца насам. Наричат я „Ледената кралица“, защото не показваше почти никакви чувства, а и, нали разбираш, заради филма.
– Ти сериозно ли? – Книгата беше умно, но жестоко принизяване на високомерната първа съпруга, която, ако си спомнях правилно, умираше, преди героят и героинята да заживеят щастливо. „О, да, животът наистина имитира изкуството.“
– Колко тъжно – чух гласа на сестра си. – Тя поначало избягваше медиите, но сега... ами, историята е навсякъде.
– Гадост. – Стиснах зъби. Никоя жена не заслужаваше подобно нещо. Баща ми ме беше учил, че думата на мъжа е всичко, а в крайна сметка обетът беше точно това – най-категоричната дума. Имаше си причина никога да не съм се женил. Аз не давах обещания, които не мога да удържа, а никога не бях имал връзка с жена, заради която да съм готов да се отрека от всички други. – Добре. Благодаря, Адриен. – Тръгнах към френските прозорци на хола.
– Късмет! Чакай... Ноа?
– Да? – Спрях се, вече с пръсти на месинговата дръжка.
– Съгласявай се с нея.
– Моля?
– Не става въпрос за теб, а за прабаба ѝ. Остави огромното си его на вратата.
– Аз нямам...
– Имаш.
Подсмихнах се. Нямаше нищо срамно в това, да знаеш, че си най-добрият в работата си, но аз рядко пишех романтика.
– Още нещо? – попитах саркастично. Винаги можех да разчитам на сестра си да изтъкне всичките ми слабости.
– Хм... Трябва да ѝ кажеш за мама.
– Не. – В никакъв случай.
– Ноа, казвам ти, момичетата си умират за мъже, които обичат майка си толкова много, че ѝ четат. Това ще я спечели. Повярвай ми. Но не стигай до флирт.
– Аз не флиртувам...
Тя се засмя.
– Познавам те прекалено добре и те обичам, но съм виждала снимки на Джорджа Стантън и тя изобщо не е от твоята категория.
И тук не можех да възразя.
– Много мило. Благодаря, и аз те обичам.