„Най-тъмно е в полунощ“ от Ашли Уинстед

За авторката

В своите книги Ашли Уинстед засяга темите за властта, амбицията, сложните отношения и любовта в съвремието. Освен писател, тя е художник и бивш университетски преподавател. Има бакалавърска степен по английска литература, творческо писане и история на изкуството от университета „Вандербилт“. Ашли Уинстед е доктор по английска литература на Южния методистки университет, където е изучавала литература на 21 век, философия на езика и изкуство на повествователните форми. Живее в Хюстън, Тексас.

За книгата

Пазете се от мрака. Защото скритото там може да ви хареса...

Страхът се разпространява като пожар сред богобоязливите жители на Ботъм Спрингс, Луизиана. Говори се, че от блатата се прокрадва митична фигура и убива грешниците в безлунни нощи. Или това е човек от плът и кръв? Когато близо до древни символи, издълбани по дърветата, е намерен череп, местните жители осъзнават, че историите за Блатния човек не са просто приказки.

Библиотекарката Рут Корниър винаги се е чувствала като аутсайдер в тихото градче. И то въпреки обичта на общността към баща ѝ, чиито пламенни проповеди от амвона на църквата имат същата тежест като закона. Но сега всички се страхуват от суеверията дори повече от Бог и дявола. Изглежда, само Рут и Еверет, неин приятел с тъмно минало, могат да разгадаят мистерията и да открият истинския източник на злото.

Постепенно границата между светлината и мрака се размива. Колко далеч е готова да стигне Рут, за да защити този, когото обича?

Отзиви

„Заплетена история за любов и похот, за тъмни пориви и още по-тъмни дела. Един съвет от нас: четете я с включени светлини, освен ако не искате никога повече да не заспите.“ – Good Housekeeping

„Където пеят раците“ се среща със „Здрач“ и „Телма и Луиз“ в този брилянтно написан, напълно неподражаем трилър. Абсолютно сензационен – не можех да се откъсна от него.“ – Клеър Макинтош, писателка

Откъс

Пет часа и четиресет и шест минути след като ловец изважда череп от дълбините на Звездното блато, изтръсква тиня и испански мъх от очните гнезда, цялото градче Ботъм Спрингс, Луизиана – всичките пет хиляди двеста двайсет и девет богобоязливи християни и шепата езичници научават новината. Отново, шепнат те, блатото е взело жертва.

Дни по-късно шериф Томас Тириът провежда пресконференция. Шериф Томас Тириът не е провеждал пресконференция нито веднъж в трийсетгодишната си служба на закона. В Ботъм Спрингс това никога не се е налагало. Така че тази сутрин цялото градче се е събрало пред офиса му, където той е застанал между двамата си заместници заедно с репортер от Труфайет Таун Ток. Хора са изчезвали в блатото, откакто Ботъм Спрингс съществува, но тази пресконференция предвещава нещо различно. Дори онези, които не са я очаквали, които не са лежали будни нощем в очакване на събитието като мен, са наизлезли от кафенетата, супермаркета и магазина за стръв и риболовни принадлежности на Стареца Джонас, са сякаш омагьосани от някаква сила.

Събрали са се на главната улица, всеки се опитва да застане най-отпред, за да чува по-добре. За тях шериф Томас Тириът е просто „Том“ или „шерифът“. Но днес той стои необичайно скован в кафявата парадна униформа на пазител на закона с всичките му там емблеми и значки. Униформата му придава важен вид, което го кара да се чувства неудобно. Като някакво надуто столично ченге, не като обикновен шериф от забутано малко градче.

– Добро утро и благодаря, че сте тук – поздравява той с бумтящия си глас и прави жест за добре дошли. Това, заедно със силния му акцент, е утешение, уверение, че въпреки неприсъщото му официално поведение, той си остава един от нас. – Боя се, че днес имам лоши новини.

Смущение преминава като вълна през тълпата. В нашия край сме южни баптисти, хората са плашливи и суеверни, склонни към апокалиптични видения, съзират божие предупреждение и в най-дребното нещо, като например във фигурата, образувана от разсипана на тезгяха захар. Баща ми е там, където се очаква – в средата на множеството. Стърчи над всички – як, загорял и сияещ в празничната си бяла риза. Докато шерифът говори, ръцете на хората се протягат към баща ми и той заприличва на слънце с човешки лъчи. Те слагат длани на раменете му, сякаш е тяхна опора, а свещеническият му сан – щит, който ги пази от предстоящите новини. Не си спомням да съм докосвала баща ми или да съм била докосвана от него толкова нежно.

Наблюдавам отзад, сама и невидима, както винаги. Зловещо чувство пълзи по вените ми като лепкава черна тиня. Това е така, откакто чух мълвата за черепа от Ниса, колежката ми в градската библиотека.

– На седемнайсети юни, в приблизително 16:32 – казва шерифът, – докато един от моите заместници работи по случая с вандализъм в Звездното блато...

Той млъква, когато тълпата се раздвижва и хората се споглеждат с блеснали очи. Не сме чували тази част от историята. Като всички останали и аз се мръщя. Вандализъм в блатото?

Шерифът продължава с по-силен глас:

– Ловец съобщи, че е намерил човешки останки във водата, попаднали в една от мрежите му.

Сред тълпата се разнася шепот. Тази информация е известна на хората, но си е друго да я чуеш от устата на човек в униформа със строго лице. Аз също се сепвам, сякаш съм получила удар в стомаха. Хората с ръце върху баща ми затягат хватката си за по-сигурно. В края на тълпата госпожа Отин, местната шивачка с прошарена коса, се залюлява на краката си.

– Какви останки? – пита Стареца Джонас. – Колко парчета?

Комбинезонът му е целият в петна от опаковането на стръв сутринта. Някой цъка възмутено с език при нетактичния въпрос, но това е не кой да е, а Стареца Джонас, и на него ще му бъде простено.

Шериф Тириът въдворява тишина със знак с ръка.

– Съжалявам да го кажа, но ловецът е извадил човешки череп от блатото. Засега не сме открили нищо друго.

Глава без тяло. Хората се споглеждат със зяпнали уста в желанието си да видят в другия отражение на ужаса, който изпитват. Не и аз. В самия край на множеството мълча и очите ми са сухи. Сухи като подпалки. Знам само, че каквато и информация да има шерифът, той я държи като запалена клечка кибрит над главата ми.

– За щастие, оказахме се на мястото заради случая с вандализма – добавя той като закъсняла мисъл. Разказвачът от Луизиана у него се събужда въпреки мрачния момент. – Ловецът каза, че е щял да го хвърли обратно във водата, ако не е видял, че идваме от завоя.

Хиляди нишки на съдбата се сплитат, за да извадят черепа на светло от тъмните води. Хиляди желания се наговарят да сложат край на този ден. Възможно ли е?, прошепва съзнанието ми и въпреки че съм си заповядала да не обременявам ума си с факти, от всичко, за което бих могла да си мисля, това е най-безопасното. Баща ми е само на крачка от мен, което означава, че Светият дух е тук на този градски площад и внимателно се вслушва в произходящото.

– Такава е била божията воля – виква някой и тълпата отговаря с одобрително мърморене.

Някои започват да се полюшват като в транс, развълнувани от вестта от Създателя, която само те чуват, сякаш се намират в църквата.

Репортерът от „Таун Ток“ се прокашля.

– Според вас изгубил ли се е някой там? Или става дума за поредното нападение от алигатор като онова от миналата година?

Тялото ми се нажежава от ужас. Алигатор?

За пръв път по лицето на шерифа се изписва умора.

– Вчера получихме съобщение от съдебния лекар във Форсайт, че черепът принадлежи на мъж на възраст между двайсет и пет и петдесет години. Фрактурите на костта съответстват на травма, нанесена с тъп предмет.

Тълпата се смълчава. Сърцето ми бие толкова бързо, че ми идва да строша гръдната си кост и да го пусна навън.

– Черепът е разбит – пояснява шерифът с провлечен глас. – Човекът не е убит от алигатор. Станал е жертва на брутален побой. Днес съм тук, за да обявя, че откриваме първото от двайсет години разследване на убийство в енорията.

Задавен вик отеква, когато госпожа Отин пада на колене. Някои се втурват да я вдигнат, но останалите изпадат в паника. Крещят, умоляват шерифа да даде още информация и баща ми да се намеси. Една жена с бебе на ръце, която ми е позната като съпруга на рибар от „Фортнот Фишинг“, се разплаква.

Разследване на убийство. Това са думите, които чаках. Дълбоко в мен пламва и се разгаря огън. Никой не го вижда, но аз стоя насред главната улица и горя жива.

Пламъците на ада най-накрая са ме достигнали, както баща ми винаги ме е предупреждавал.

– Успокойте се – прогърмява гласът на шерифа и се извисява над глъчката. – Искам да ме чуете.

Двамата заместници – старият Рой Макларън и младият Бари Холт – се хващат за палките на коланите си, сякаш се канят да скочат сред тълпата и да накарат всички да млъкнат. Неспокойният поглед на Бари шари по лицата на хората и накрая се спира на моето. Праща ми мрачна, сдържана усмивка. Нямам представа с какво изражение му отвръщам. Тялото ми гори и не усещам нищо друго.

– Това е цялата информация, с която разполагаме – казва шерифът с напрегнат глас. – Ще ви уведомим веднага, щом разпознаем жертвата. Междувременно ми е необходима информацията за убийството, която може би имате. Ако знаете нещо – каквото и да е – кажете ни. Това е молба. – Погледът му се плъзва от човек на човек и се спира върху баща ми. Очите им се срещат. По лицето на шерифа преминава тъмна сянка. – Също така ви напомням да се молите. Злото е дошло в Ботъм Спрингс.

При тези думи тълпата избухва. Една от възрастните жени изстенва. Шерифът и заместниците му обръщат гръб и влизат в офиса, следвани от репортера. В отсъствието им баща ми заема мястото пред множеството. Вдига ръце към небето. Виждам само тила му, черната като въглен сресана назад коса и тъмните петна от пот по празничната му риза, но съм виждала този жест достатъчно често, за да знам какво е изражението на лицето му.

– Да се помолим – вика той – за душата на нещастния убит. – Коленичи насред улицата. Хората около него следват примера му и правят същото, скоро вълната от коленичещи преминава през цялата тълпа. – Нека Бог накаже злодея, извършил това ужасно деяние. Злодея, нарушил най-святата Му заповед. – Хората вдигат молитвено ръце като него и обръщат лица към небето, отправяйки молба към Създателя. – Нека Христос ни отърве от демона, който броди между нас дори в този момент!

Не мога да остана тук. Не мога да ги гледам проснати пред баща ми, не мога да сдържам мъката, която напира да се излее навън. Обръщам се и хуквам с всички сили. Знам, че няма да привлека ничие внимание. Трябва да стигна до дома, до градината си – моето убежище, където ще съм в състояние да мисля.

. . . . . . . . .

Скубя плевели в задния двор с мръсни потни ръце, когато долавям промяната: въздухът се сгъстява и става толкова тежък и топъл, че затварям очи и потъвам в него като във вана. Ярката зелена гора, която граничи с двора ми, се предава на жегата с едно мощно издихание. Долавям мирис на свежа трева във въздуха, дори усещам с езика си горчивия вкус на пръст. В този момент навсякъде около мен пролетта мъчително се преражда в лято.

Инстинктивно продължавам да стискам лопатката. Очите ми откриват хоризонта и в гърдите ми припламва искра. Той идваше всяка година в първия истински летен ден. Всяка година освен миналата.

Усещам го с костите си. Ще дойде привечер.

Времето минава като насън и в един момент се оказвам седнала боса до кухненската маса, и се взирам в танца на клоните зад прозореца. Вятърът нахлува през мрежата, разклаща прозрачните пердета и надипля бялата ми рокля. Косата ми е влажна след душа и е обърната назад, както я сресваше майка ми, когато бях малка. Кожата ми все още е влажна и белият памучен плат лепне. Искам да се съблека, но пред вратата вятърът засвирва нежна сребриста мелодия. Ставам на крака.

Признаците за лятна буря осезаемо изпълват въздуха отвън. Слънцето се бори със смъртта, пронизва падащия здрач с оранжеви и розови пръсти. Когато отварям мрежестата врата, ме блъсва ярка светлина и пред мен се появява той, застанал на верандата, сякаш призован от пустошта.

Усмихва се като преди, когато бяхме юноши. Усмивката му е същата, защото въпреки че е наддал на тегло и на ръст, сякаш си е останал на същата възраст. Ленива и самонадеяна, тя издава греховност, която крие от всички останали. По-висок е от мен с една глава, а кожата му е прекалено светла и млечнобяла за момче, родено и израсло тук, в Ботъм Спрингс, където слънцето безмилостно сипе жар през по-голямата част от годината. Вместо загоряла и покрита с лунички като моята, неговата блести като перла, уловила лунната светлина. Косата му е черна и рошава, а очите – тъмни като всмукващия те вселенски мрак. Когато бях по-млада, обичах да го рисувам с въглен, опитвах се да пресъздам суровата острота на скулите му, от които погледът се спуска към пълните устни. Но не ми се удаваше. На всичките ми рисунки изглеждаше неземен и страшен, почти див. От тези рисунки почти ставаше ясно защо мнозина го наричаха „син на дявола“.

Той изчаква да го поканя да влезе. Усмивката разкрива острите връхчета на кучешките му зъби и се отразява в очите му. Подпира се на дървената каса на вратата с лющеща се боя и ме оглежда, като започва от босите ми крака, после стига нагоре до очите ми. Между погледа му и неумолимата горещина светът сякаш се протяга, за да ме докосне с призрачните си ласки.

Повикала го е болката ми, това е сигурно. Повикала го е и го е довела тук.

– Рут. – Ноздрите му се разширяват, сякаш уловили някакъв аромат. – Нещо не е наред. Къщата ти мирише различно. Кажи ми бързо – в безопасност ли си?

– Не. – Не помръдвам и дълбая с нокти полумесеци във вратата. Гласът ми е задавен. – Чуй ме. То най-после се случи. Намериха го в блатото.

• Корична цена: 25,33 лв. / 12,95 €
• Обем: 432 стр.
• ISBN: 9789542624790
• Превод: Юрий Лучев
• Издателска къща „Хермес“ ООД