На 18 заминава без испански, а днес управлява хотел в Пунта Кана: Историята на Десислава Петкова

Десислава Петкова. Снимка: личен архив.

На 18 години Десислава Петкова заминава за Испания, без да знае испански език и без да е наясно какво я очаква. Продава фотоапарата, купен с пари от нощни смени, за да финансира заминаването си, а професионалният ѝ път започва от най-ниските стъпала в хотелиерството.

Години по-късно тя вече управлява бизнес хотел в Пунта Кана, Доминиканската република, където живее от близо осем години.

Преди Карибите Десислава прекарва няколко години на Канарските острови. Днес зад гърба ѝ стоят шест стажа, работа на различни позиции и опит в управлението на хотели, но самата тя казва, че се гордее най-вече с това, че не е прескочила нито едно стъпало по пътя нагоре.

Извън работата пише книга за живота си, озаглавена „Палмите на татко“, играе тенис и прекарва всяка възможна минута край океана. А въпреки годините далеч от родината България остава мястото, към което продължава да се връща.

За пътя от сервитьорка до генерален мениджър, трудностите да се доказваш като млад ръководител и чужденец, тайните на истинското гостоприемство и защо понякога шкаф, който мирише на шарена сол, може да означава „дом“ – разговаряме с Десислава Петкова специално за Az-jenata.bg.

Представете се с няколко изречения – с какво се занимавате, какви са вашите интереси.

Казвам се Десислава Петкова, но почти всички ме наричат Деси. Вече почти осем години живея в Пунта Кана, където съм General Manager на бизнес хотел. Хотелиерството е голямата ми професионална страст – обичам динамиката, хората и това, че в този бизнес няма два еднакви дни.

Извън работата пиша книга за живота си, играя тенис с много повече ентусиазъм, отколкото умения, и прекарвам всяка възможна минута край океана. Имам особен афинитет към островите – преди Карибите живях седем години на Канарските острови. Затова и Instagram профилът ми е Dessy_De_Las_islas - „момичето от островите“.

Обичам да пътувам, да откривам нови места и, вероятно професионално изкривяване, да наблюдавам как работят хотелите дори когато съм там просто като гост. А най-важното извън всичко това е семейството ми – старая се да бъда добра дъщеря и добра сестра.

За съпруг и деца ще видим – явно тази част от живота ми още пише сценария си. 

Преди повече от 15 години заминавате за Испания, без да знаете езика. Как се взима такова решение?

Заминах с тогавашния ми приятел, но всъщност за първи път напусках дома си сама. Не и страната като цяло – вече бях ходила и в Америка – но за първи път тръгвах без семейство наблизо, без план за връщане, само с една програма и едно решение.

На 18 не знаех дали ще се получи. Знаех само, че ако не опитам, никога няма да разбера.

За да събера парите за програмата, продадох фотоапарата си – първия, който бях купила сама с пари от нощни смени. Беше ми трудно да се разделя с него, но усещах, че не просто продавам вещ, а си купувам билет за нов живот. Заминахме с очукан куфар и адрес на хотел, написан на лист хартия. И с една „малка“ подробност – не говорех испански.

Първата дума, която научих на летището, беше „hola“, а от една песен знаех и „camisa negra“. Това беше горе-долу целият ми испански багаж.

В училище бях учила руски, английски и немски, но много бързо разбрах: можеш да владееш три езика и пак да се почувстваш напълно безпомощен, когато човекът срещу теб говори на четвърти.

Не мисля, че ме беше страх. По-скоро чисто, нетърпеливо любопитство – исках да видя какво има от другата страна на решението. Затова просто тръгнах, а после се учех в движение.

Кой беше най-трудният момент по пътя ви в хотелиерството и какво ви водеше напред през всички тези години?

Хотелиерството винаги е било част от мен. Дядо ми, Татко Байчо, беше един от хората, изградили българския туризъм, и още от дете гледах отношението му към хората и към детайлите.

Първата ми работа обаче беше далеч от управленски кабинет – започнах като сервитьорка. Чупех чаши и чинии с такава последователност, че веднъж почти ме глобиха за щетите. Тогава още не знаех, че един ден ще управлявам хотел. Но знаех, че ако искам да стигна дотам, трябва първо да разбера какво се случва на всяко едно ниво. Затова направих шест стажа, почти всеки семестър по собствено желание, последният в Барселона.

Най-трудната част от пътя ми беше по-тиха: годините, в които трябваше отново и отново да доказвам себе си – като чужденка, като жена, като по-млада от повечето хора около мен.

Мисля, че ме водеше любопитството – винаги съм искала да разбера какво има на следващото ниво.

По време на пандемията получих повишение до Associate Hotel Manager и участвах в откриването на нов хотел от веригата. Не се гордея толкова с титлата General Manager, колкото с това, че не съм прескачала нито едно стъпало.

Какви качества според вас отличават успешния мениджър в хотелиерството?

Добрият мениджър в хотелиерството балансира три неща: Profit, Product, People – печалба, продукт и хора. Красив хотел с уморен екип не е устойчив успех. Рентабилен бизнес без грижа за хората също не е завършена работа.

Аз съм people manager. Мога да започна деня с кафе заедно с момичетата от housekeeping – да ги попитам как са, от какво имат нужда. Понякога точно така разбираш какво наистина се случва в един хотел.

Не искам хората ми да ме търсят само когато има проблем. Искам да знаят, че могат да дойдат при мен и с идея, и с въпрос, и просто с нещо, което ги е подразнило през деня.

А ако трябва да добавя четвърта дума към Profit, Product, People, тя би била Purpose – смисъл.

Кое е най-важното, което научихте, работейки в различни държави и култури?

Че уважението изглежда различно в различните култури. Затова се научих първо да наблюдавам и слушам, а после да действам.

Един от най-важните ми уроци дойде от камериерка на име Кармен – работехме заедно в един от първите ми хотели, тя беше на няколко врати от стаята ми. Не помня какво точно ми каза тогава, но помня начина, по който се отнасяше към хората – с едно и също внимание, независимо кой стои пред нея.

Години по-късно прочетох „Лидерът, който нямаше титла“ на Робин Шарма, и една от героините – камериерка – веднага ми напомни за нея. Лидерството няма нищо общо с титлата. То е в начина, по който се отнасяш към човека, който оправя леглото ти, и към човека, който подписва договорите.

Как се печели уважението на екип, когато си млад ръководител и то чужденец?

Хората първо просто те наблюдават – дали ще бъдеш до тях, когато е трудно, дали ще поемеш отговорност, когато нещо се обърка, дали ще изпълниш дори малко обещание.

Предпочитах първо да си свърша работата и постепенно да покажа какъв човек съм. Уважението не се изисква. То се печели, тихо, всеки ден.

Как се промениха очакванията на туристите през последните години?

Днес гостът пристига в хотела, след като вече е бил там – видял е снимките, прочел коментарите. Първото впечатление вече не се случва на рецепцията, а много по-рано.

Очакванията се промениха от „Какво получавам?“ към „Как се отнасят към мен?“.

Гостът може да забрави какъв е бил мраморът във фоайето, но ще помни човека, който на втория ден вече е знаел как пие кафето си. Можеш да купиш еднакви легла, чаши и дори еднакъв интериор. Не можеш да купиш начина, по който един човек кара друг да се почувства добре дошъл.

Какво според вас отличава истински високото ниво на хотелско обслужване?

Има много 5-звездни хотели и разбира се, стандартите са важни. Те създават основата – определено ниво на качество, последователност и професионализъм. Но според мен истинската разлика започва след това. Това, което ми харесва във Forbes Travel Guide, е акцентът върху това как се усеща услугата през очите на госта.

Защото в luxury hospitality не е достатъчно просто да изпълниш процедурата. Важното е как се е почувствал човекът отсреща. Може да имаш прекрасен хотел, перфектно подредена стая и безупречно изпълнени стандарти. Но ако никой не забележи, че гостът е уморен, че има нужда от нещо или че просто има повод да бъде зарадван, преживяването остава просто добро.

За мен истинският лукс е в онези малки моменти, които не можеш да запишеш в наръчник и не можеш да измериш с чек-лист – когато някой от екипа забележи нещо, разбере от какво има нужда гостът и направи повече, без да чака да му бъде казано.

Именно тези моменти превръщат доброто обслужване в истинско гостоприемство.

Работите върху книга за вашия живот и професионален опит. Какво ще открият читателите в нея?

Заглавието „Палмите на татко“ идва от едно много конкретно място – двора ни в Добрич. Татко отглеждаше палми там.

Като дете не съм се питала дали това е възможно – те просто растяха. Днес, когато погледна назад, виждам в тях много повече от палми. Виждам човек, който никога не е приемал „не става“ като достатъчна причина да не опиташ. Колкото по-далеч стигнах, толкова по-силно започнах да разбирам откъде идвам.

Книгата е за детството ми, за татко и загубата му, за заминаването, за годините далеч от дома – но най-вече е за корените. За това, че можеш да стигнеш много далеч и пак да носиш в себе си мястото, от което си тръгнал.

Разкажете повече за идеята си Luxury mystery guest. Какво ще я отличава от останалите?

Вече имам ясна концепция и виждам конкретна пазарна нужда. Постепенно изграждам нещо около нея. Отличава ни комбинацията от две перспективи: първо преживявам хотела като напълно реален гост, после го анализирам с опита на човек, управлявал луксозни хотели с години.

Гостът вижда преживяването. Мениджърът вижда причината зад него. Аз искам да съчетая двете. Най-ценният mystery audit не е този с най-дългия чек-лист, а онзи, който забелязва каквото вътрешният екип вече не вижда.

Държа да отбележа, че това все още е идея, която развивам, а не действащ бизнес. 

Живеете извън България от години. Какво най-много ви липсва?

В продължение на пет години имах бенефит от предишната си компания – безплатна почивка в хотели по целия свят, където и колкото пъти поискам. Никога не я използвах. Всяка година избирах едно и също: билет за България. 

Купувах си огромен куфар, само за да го напълня с мед, сладко от баба, шарена сол. Живея сама и може би точно затова разбирам най-добре какво означава за мен България – когато си сам, домът вече не е абстракция, а конкретни хора, миризми, дребни неща.

Имам шкаф вкъщи, който мирише на шарена сол – понякога го отварям само заради миризмата. Когато имаш само няколко дни и целия свят пред себе си, отиваш там, където някой те чака.

Свързани статии

Ел Камино - Вълшебно пътешествие по пътищата на Португалия и Испания

Как представяте България пред хората, които никога не са чували за нея?

Понякога ми се налага първо да обяснявам, че България изобщо съществува. В Доминикана много хора не са чували за нея. По външния вид или по начина, по който говоря испански, най-често ме бъркат с испанка, бразилка или португалка – никога не познават. А по името често решават, че съм рускиня.

Никога не ме е ядосвало – приемам го като възможност да разкажа.

Не започвам с география. Започвам с мартениците. Всяка година през март правя малък български празник за екипа си – слагам мартеници на всички, подреждам маса с локум, вафли, български продукти. После разказвам защо носим мартеници и как баба и мама са ми ги връзвали като дете.

Искам, когато чуе „България“, да си спомни за жената, която му е вързала мартеница на ръката и му е дала парче локум.

Какъв съвет бихте дали на младите хора, които се колебаят дали да потърсят реализация в чужбина?

Разрешете си да сгрешите. Разрешете си да се загубите за известно време – не като провал, а като част от процеса.

Но чужбина не е единственият път към смисъл. За едни е приключение, което трябва да преживеят. За други смисълът е точно там, където вече са, у дома. Аз последвах моя път. Всеки трябва да намери своя.

Свързани статии

Мястото в Родопите, което остави дори децата ми без думи

Коя е мечтаната дестинация, която все още не сте посетили?

Япония и Южна Корея определено са в топ списъка ми. А в bucket list-а ми чакат Тоскана и Амалфи – две места, за които имам чувството, че бих могла не просто да посетя, а един ден да се преместя да живея там.

Затова наскоро започнах да уча италиански от нулата. Още съм много далеч от разговор на италиански, но поне вече мога да си поръчам кафе с малко повече самочувствие. 

Гърция, Аржентина и Коста Рика също чакат своя ред.

Свързани статии

Забравете островите: това скрито кътче на Гърция ще ви остави без думи

Вашето пожелание към читателите на Az-jenata.bg?

На една жена, която в момента се колебае дали да направи своята крачка, бих казала: ако нещо дълбоко в теб казва „искам“, не го заглушавай прекалено дълго.

В двора на татко в Добрич растяха палми. Днес ги виждам по различен начин. Те са ми напомняне, че не е нужно да си на правилното място, при правилните условия или дори да знаеш как точно ще стане. Понякога просто трябва да решиш, че ще опиташ. Аз още се уча на това. И може би точно затова още ми се тръгва.

А останалото... ще го разбереш по пътя. Аз още го разбирам.

* * *

Снимки: личен архив.

Още от рубриката "Тя, звездата":

Свързани статии

Айтен Христова: Инвитро пътят не трябва да бъде самотен

Николина Чакърдъкова: Тя е слънцето в нашата къща, без нея е тихо и скучно!

Неда Малчева: Няма нищо по-актуално от истинската трудност

Лили Спасова: Писателят е мост – между себе си и другите, между човека и неговата неподозирана вътрешност