Снимка: личен архив.
Д-р Милена Хаджииванова е психолог с над 20 години професионален опит в работата със спортисти, лидери и хора в ситуации на високо напрежение.
Милена Хаджииванова е автор на книгата „Преди да си шампион – кой си?“. От книгата съвсем естествено се ражда програмата ѝ Mind Move, която подкрепя млади спортисти и артисти, които говорят открито за психичното здраве. Неин партньор в това начинание е терапевтичната общност hOUR SPACE.
С д-р Милена Хаджииванова разговаряме за предизвикателствата не само пред спортистите, не само пред подрастващите, но и трудностите за нас, възрастните, да не измерваме себе си само с последното постижение.
Как да се научим да приемаме неуспехите и да изградим своя собствена скала, по която да се оценяваме, а не непрекъснато да се сравняваме с другите. Защото това е най-сигурният начин винаги да сме нещастни и неудовлетворени от собствения си живот. Над тези въпроси и още говорим с Милена Хаджииванова. Приятно четене.
Защото сме превърнали успеха в идентичност.
Още от деца ни питат какви искаме да станем, когато пораснем. Лекари, адвокати, дори сега като го казах, си спомних, че майка ми искаше да стана адвокат, шампиони, предприемачи… А много малко ни насочват с въпроса какви хора искаме да бъдем?
Вече повече от 20 години работя с хора, които преследват високи постижения – спортисти, лидери, предприемачи. И съм виждала един любопитен парадокс: можеш да си постигнал всичко, към което си се стремил, и въпреки това да не знаеш кой си. Защото през цялото време си отговарял на въпроса „Какво трябва да постигна?“, а не на въпроса „Кой съм аз?“.
В психологията има понятие athletic identity – степента, в която човек определя себе си чрез ролята си на спортист. Колкото по-тясно е обвързана идентичността му с тази роля, толкова по-трудно може да преживее загубата ѝ.
А представете си спортист, който от шестгодишен тренира, за да стане шампион. На 25 получава тежка контузия и кариерата му приключва. Кой е той сега?
Същият въпрос стои пред изпълнителния директор, който губи позицията си. Пред предприемача, чийто бизнес се проваля. Пред жената, която е посветила живота си на семейството и в един момент се пита какво е останало от собствените ѝ мечти.
Точно от тези наблюдения се роди и заглавието на книгата ми „Преди да си шампион – кой си?“. Защото ме тревожи не стремежът към успех. Напротив, вярвам в амбицията, развитието и високите постижения.
Тревожи ме моментът, в който започнем да вярваме, че сме толкова ценни, колкото е последният ни резултат. Ако утре ти отнемат титлата, позицията, признанието – какво остава от теб?
Мисля, че всеки от нас трябва да може да отговори на този въпрос. И то преди животът да го е поставил пред него.
Най-често там отзад се крие човекът. А човекът е уязвим, преди да е успешен.
Лесно е да виждаме шампиона на подиума, без да си представяме тревогите му, които не го оставят да заспи преди състезанието. Виждаме успешния лидер, но не знаем колко самотен може да бъде той, когато всички очакват от него решения.
Виждаме усмихнатата, справяща се с всичко жена, но не знаем кога за последно някой я е попитал как е.
Има един феномен, който наблюдавам често: колкото по-силен изглеждаш, толкова по-малко хора се сещат, че и ти имаш нужда от подкрепа.
А понякога и самият ти забравяш.
През 2021 г. Симон Байлс се оттегли от част от олимпийските състезания в Токио заради проблеми с менталното здраве и пространствената ориентация. Една от най-великите гимнастички в историята каза на практика: „Моето здраве е по-важно от очакванията ви“. Реакциите бяха показателни. За едни тя беше пример за смелост. За други – човек, който се е отказал, който се е огънал.
Този случай разкри колко противоречиво разбираме силата.
Симон Байлс на Олимпийските игри през 2024 г. Снимка: Getty images.
Възхищаваме се на хората, които преминават отвъд границите си. Но трудно приемаме, когато някой има смелостта да каже: „Тук е моята граница“.
И нека бъда ясна – не смятам, че трябва да спираме при всяка трудност. Високите постижения изискват дисциплина, усилие и способност да издържаш на напрежение. Но има разлика между това да преодоляваш себе си и това да се разрушиш в опита да докажеш колко си силен.
И тази разлика трябва да се научим да разпознаваме.
Ще кажа нещо, което може да не се хареса на някои родители: понякога ние – възрастните, нашата неосъзнатост за собствените ни емоции прави така, че да, преживяваме загубите на децата си по-тежко от самите тях.
Детето е загубило мач. Разочаровано е, разбира се. Но вместо да му дадем пространство да преживее емоцията, започваме с анализа: „Защо не подаде?“, „Защо не се постара повече?“, „Видя ли Петър как игра?“.
И така, вместо да му помогнем да се справи със загубата, добавяме още една – усещането, че ни е разочаровало.
Ще дам пример: в работата ми с футболисти например често обсъждаме ситуации, в които не са били включени в игра или са останали на резервната скамейка. Първоначалната реакция може да бъде гняв, обида, усещане за несправедливост. И това е напълно човешко.
Но една от най-важните промени настъпва, когато младият спортист започне да разграничава две неща: решението на треньора и собствената си стойност.
Това, че днес не си избран, не означава, че не си добър.
Това, че днес си загубил, не означава, че си губещ.
В книгата си отделям специално внимание на отношението към грешките и неуспехите, защото вярвам, че именно там се формира голяма част от менталната устойчивост.
И много важно за родителите – не е достатъчно да учим децата да извличат поука от загубата. Трябва да им позволим и да я преживеят. Да бъдат тъжни. Ядосани. Разочаровани. Без веднага да ги поправяме, мотивираме или убеждаваме, че следващия път ще победят.
Защото целта не е да отгледаме деца, които никога не падат. А хора, които могат да паднат, без да се сринат.
Да направим един малък тест. Представете си, че постигате нещо, за което сте работили месеци или години. Получавате признание, награда, повишение. Колко време си позволявате да се радвате?
Ден? Час? Десет минути?
Или още преди да сте отпразнували успеха, вече мислите какво следва?
В практиката си срещам много хора, които умеят да постигат, но не умеят да изпитват удовлетворение. Те непрекъснато местят летвата. И колкото и високо да скочат, никога не е достатъчно. Това е една от тъмните страни на перфекционизма.
Особено интересен е ръстът на социално предписания перфекционизъм – убеждението, че другите очакват от нас да бъдем съвършени.
Замислете се колко силно присъства това в живота ни.
Трябва да сме успешни професионалисти, добри родители, привлекателни партньори, да спортуваме, да се храним здравословно, да се развиваме непрекъснато. И разбира се, да изглеждаме щастливи, докато правим всичко това.
Не е ли абсурдно, че дори грижата за себе си започва да се превръща в поредното изискване за съвършенство?
Разликата между здравословната амбиция и разрушителния перфекционизъм е в мотивацията. Амбицията казва: „Искам да бъда по-добър“. Перфекционизмът често казва: „Трябва да бъда безупречен, за да съм достатъчно добър“.
Първото може да те развива. Второто може да те държи в постоянно усещане за недостатъчност.
Да продължа мисълта си от предишния отговор – мисля, че никога досега не е било толкова лесно да се почувстваш недостатъчен.
Преди се сравнявахме с няколко съученици, със съседите или с хората от професионалната ни среда.
Днес едно 15-годишно момиче може за десет минути да види стотици момичета, които изглеждат по-красиви, по-популярни, по-успешни. И най-лошото е, че сравнява собствения си реален живот с чужда редактирана версия.
Но не бих обвинила единствено социалните мрежи.
Те по-скоро усилват нещо, което вече съществува: културата на непрекъснатото сравнение.
Ние, възрастните, не сме много по-различни. Сравняваме кариери, доходи, домове, почивки, деца. Просто понякога го правим по-дискретно.
И тук идва един много важен въпрос: кой определя критериите, по които измерваме успеха си? Ако отговорът е „другите“, имаме сериозен проблем.
Защото винаги ще има някой по-богат, по-красив, по-талантлив, по-успешен. Затова едно от най-важните умения, които можем да развиваме у младите хора, е способността да изграждат собствени критерии за успех.
Знам, че повечето родители искат най-доброто за децата си. Но понякога в стремежа си да ги мотивират, неусетно превръщат любовта и одобрението си в награда за добро представяне.
В психологията това се нарича условно родителско одобрение.
А когато приемането зависи от изпълнението на очаквания, това може да има неблагоприятни последствия за емоционалното благополучие на децата. Затова ето един по-неудобен въпрос, но не отговаряйте веднага – замислете се:
Чия мечта всъщност преследва детето – своята или нашата?
Понякога родителят е толкова инвестиран в успеха на детето, че започва да преживява резултатите му като свои. Победата носи гордост. Загубата – лично разочарование. И детето постепенно научава, че трябва да се справя добре не само заради себе си, а за да не разочарова най-важните хора в живота си. Това е огромна психологическа тежест.
Вярвам, че децата имат нужда от високи очаквания, предизвикателства и дисциплина. Но трябва да знаят нещо безусловно: любовта на родителите им не е част от наградния фонд.
Медалът може да се спечели или загуби. Любовта обаче – не бива.
Аз не бих изхвърлила тези послания напълно. Понякога действително трябва да стиснеш зъби. Ако искаш да постигнеш нещо значимо, няма как да избягваш дискомфорта, усилието и трудните моменти.
Но има един проблем. Започнахме да използваме „Бъди силен“ като универсален отговор на всяко човешко преживяване.
А какво всъщност означава това?
Да не чувстваш? Да не показваш? Да не говориш?
В психологията отдавна разграничаваме емоционалната регулация от емоционалното потискане. Потискането на външното изразяване на емоциите не означава непременно, че самото емоционално преживяване намалява.
В работата си със спортисти често говорим за страха. Не се опитваме непременно да го премахнем. Работим върху това човек да може да действа ефективно, дори когато го изпитва.
Проблемът не е, че понякога сме слаби. Проблемът е, че сме започнали да се страхуваме някой да не разбере. И точно това трябва да променим.
Кои са първите сигнали, че един млад човек вече не се справя с напрежението, дори когато отвън изглежда успешен? Как родителите, треньорите и преподавателите могат да ги разпознаят, преди да се стигне до сериозна криза?
Първо, трябва да се разделим с една опасна заблуда: това, че един млад човек се справя добре, не означава непременно, че е добре.
Може да има отлични оценки, да печели медали, да изпълнява всичките си ангажименти и въпреки това да преживява сериозно психично напрежение.
Има няколко конкретни сигнала, за които родителите, треньорите и преподавателите могат да следят. Не са изброени по степен на важност.
Тук е важно да подчертая, че не всеки труден период е психологическа криза. По-важно е да наблюдаваме дали има промяна спрямо обичайното поведение, колко дълго продължава тя и доколко влияе върху ежедневието.
И какво да направят възрастните?
Първо, да не започват с критика или съвет. Да започнат с любопитство и загриженост. Вместо „Защо напоследък не се стараеш?“, да попитат: „Забелязвам, че нещо се е променило. Какво се случва с теб?“.
Вместо „Няма за какво да се притесняваш“, да кажат: „Виждам, че ти е трудно. Искаш ли да поговорим?“.
И най-важното – да изслушат отговора, без веднага да се опитват да решат проблема.
Ако промените се задълбочават, продължават или пречат на нормалното функциониране, е важно да се потърси професионална помощ. При изказвания за самонараняване или нежелание за живот не бива да се изчаква.
Има много млади хора, които са се научили да отговарят „Добре съм“, защото не искат да тревожат или разочароват възрастните. Или защото така е „мъжко“ например.
Понякога най-тревожният сигнал не е, че детето се е отказало да се бори. А че продължава да се бори на всяка цена.
Mind Move е резултат от много срещи, истории и въпроси, които са се натрупвали през годините. Била съм от двете страни на високите постижения.
Като състезател в спорта съм преживявала напрежението, амбицията, разочарованието и радостта от успеха.
Като психолог вече повече от 20 години работя с хора, които преследват големи цели. И съм убедена, че имаме сериозен проблем с начина, по който разбираме успеха.
Инвестираме огромни ресурси в таланта, подготовката и представянето. Но колко инвестираме наистина в човешкото? Колко млади спортисти получават системна психологическа подкрепа? Колко млади артисти имат пространство да говорят за страха от отхвърляне, самотата или съмнението в себе си?
Когато написах „Преди да си шампион – кой си?“, исках да отворя разговор за тези теми. Но след това си зададох един въпрос: какво следва?
Защото не исках книгата да остане просто още едно послание за ментално здраве. Реших да насоча средствата от нея към подкрепа на млади хора, които могат да бъдат двигатели на промяната на стереотипите за менталното здраве.
Така се роди Mind Move.
И тук искам да направя едно важно разграничение.
Mind Move не е просто програма, която подкрепя талантливи млади хора. Тя е опит да променим културата и нагласите. Да покажем, че менталното здраве е много повече от тема, за която говорим само когато възникне проблем. То е част от развитието, представянето и качеството на живота ни. И че младите хора могат да бъдат активни участници в тази промяна. Защото вярвам, че една кауза има истинска стойност, когато започне да живее отвъд човека, който я е създал.
Напрежението.
И в двата случая човек излиза пред публика, излага себе си на оценка и трябва да се справя с очакванията. И в двата случая има огромна подготовка, която остава невидима, и един кратък момент, в който всички виждат резултата. Един спортист може да тренира четири години за състезание, което продължава минути. Един артист може да работи месеци върху представление, което публиката ще оцени за час.
И двамата трябва да се научат да живеят с риска от провал. Но има и една интересна разлика.
В спорта традиционно се възхищаваме на силата и контрола. В изкуството често именно уязвимостта създава най-силното въздействие. Иска ми се да срещнем тези два свята. А и двата са много близки за мен самата. Един медал може да вдъхнови хиляди хора. Но една честна история за пътя към него може (иска ми се) да промени нечий живот.
Само не перфектност. (усмивка). Определено не искам Mind Move да се превърне в поредното състезание, в което младите хора трябва да доказват колко са изключителни.
Търсим талант, разбира се. Но и нещо повече – позиция, автентичност, смелост и отношение към темата ментално здраве.
За мен най-важният въпрос е: Какво искаш да промениш и как талантът ти може да помогне за тази промяна?
Сменихме датата и вече няма да е на 10 ноември. Церемонията ще бъде на 5 януари – в самия изгрев на новата година. Всички тези споменати имена подкрепят каузата ни по различен начин. Те вече са заставали пред камерата ми – в подкаста, който 3 години водих („Mindset Power Talk“) и сега трансформирах в документална поредица „Игри на ума“. Заставали са искрено, говорейки за слабости, за трудности, за неуспехи. И представете си едно 14-годишно момче, което се страхува преди състезание и си мисли: „Явно не съм достатъчно силен. Истинските шампиони не се страхуват“. А после чува един от своите идоли да говори за напрежението, съмненията и трудните моменти по пътя към успеха.
Изведнъж страхът престава да бъде доказателство за неспособност. Става част от човешкото преживяване. И точно тук е огромната сила на публичните личности. Те могат да променят представите ни за това какво означава да бъдеш успешен.
Вземете например Никола Цолов. Млад човек, който се състезава в среда, където решенията се вземат за части от секундата, грешките могат да бъдат изключително скъпи, а очакванията са огромни. Отстрани виждаме резултата. Но рядко си даваме сметка колко ментален труд е положил той, за да може да продължи след труден ден.
Или Радо Янков – след травма. Или Ивет – след абсолютно обезверяване точно преди Олимпийските игри (където става шампион). Или Симона – след дълги години изчакване на резервната скамейка.
За мен това е истинският смисъл на вдъхновяващия пример.
Не да създаваме илюзията, че шампионите са непобедими. А да покажем, че са хора, които се учат да се справят с трудностите.
Благодарна съм на всички публични личности, които застават с имената си Радослав Янков, Лора Христова, Ивет Горанова, Симона Дянкова и Никола Цолов, Елена Петрова, Валя Каролева, Ирмена Чичикова, Иван Лечев и доста други. Че приемат каузата и си позволяват да са истинни.
Кога за последно някой ви попита как сте и наистина изчака отговора? Не дежурното „Как си?“, на което автоматично отговаряме „Добре“.
А истинският въпрос. Как си? Какво ти тежи? От какво имаш нужда?
Познавам много хора, които са невероятно добри в това да се справят. И аз съм от тях. Те могат да работят под напрежение, да вземат трудни решения, да управляват кризи, да подкрепят другите.
Но понякога са изгубили способността да разпознават собствените си потребности. Защото са свикнали да бъдат силните.
Има и още един парадокс. Днес говорим непрекъснато за продуктивност, ефективност, оптимизация, личностно развитие. Имаме приложения, които измерват съня ни, стъпките ни, пулса ни, работните ни задачи. Но колко добре разпознаваме собственото си емоционално състояние? Колко често си даваме сметка, че сме изтощени, преди тялото ни да ни принуди да спрем? Нещо подобно вложих в заглавието „Силен. А добре ли си?“.
Не ми се иска това да е поредната среща, на която да убеждаваме хората да станат още по-продуктивни, още по-мотивирани, още по-успешни.
Не. Едва ли се нуждаем от още един урок как да бъдем силни. Може би имаме нужда да се научим как да бъдем добре.
Ще дам един пример.
Когато изпитваме страх преди важно събитие, често интерпретираме физиологичните реакции на тялото като доказателство, че не сме готови.
Ускорен пулс. Напрегнати мускули. Променено дишане.
„Нещо не е наред с мен.“. Но същите реакции могат да бъдат част от естествената мобилизация на организма. Това е нюанс, знание за себе си, което неглижираме. Съвременната култура на личностно развитие ни бомбардира със съвети:
Звучат добре. Но какво точно трябва да направи човек, когато стои пред важна презентация и усеща, че сърцето му ще изскочи?
Или когато е допуснал грешка и не може да спре да я преживява?
Именно от необходимостта да превърна психологическото знание в практически приложими умения се разви моята система 7mD™. Без претенция за изчерпателност или гениалност. Това са моите наблюдения и опит – събрани в структура, която на мен ми върши работа и ако е полезна за другите – нека заповядат. И тя не е съвършена. Но е жива.
Тя разглежда менталната устойчивост като взаимосвързани измерения, а не като едно-единствено качество. Защото човек може да има висока мотивация, но да не умее да управлява емоциите си. Може да има отлични способности, но да губи увереност след грешка.
Или пък да е изключително дисциплиниран, но да не разпознава кога има нужда от възстановяване… Сигурна съм, че ви звучи познато.
Нека си позволят понякога да не се справят.
Да променят мнението си. Да променят посоката. Да кажат „Не“. Да поискат помощ. И най-вече – да не отлагат живота си за момента, в който ще постигнат следващата цел. Винаги ще има още по-следваща.
А животът далеч не започва, когато най-после станем достатъчно успешни. Той се случва сега.
* * *
Още от проекта "Да си поговорим":
Учен: Очакват се още няколко земетресения с магнитут над 7 по Рихтер в света 
Медицински пробив: Учени приложиха генно редактиране директно в човешкото тяло 
НАСА активира двигателите на сондата Psyche на почти непрекъснат режим 
Неуспешен тест за първия европейски кораб за многократна употреба Space Rider 
Пептид от гъби прави вкуса на солта с до 70% по-наситен 
НАСА изчисли до 22 изстрелвания на Starship за кацане на Луната, но Мъск оспорва 
Сериозен риск пред НАСА и САЩ след решението на SpaceX да пенсионира Falcon 9 
Принц Уилям наруши кралския протокол: появи се в късно вечерно шоу за първи път 
Джуди Денч с болезнено признание за стареенето и битката със загубата на зрението 
Лео Меси предизвиква хаос при пристигането си в Овиедо заедно със стилната си съпруга Антонела Рокуцо 
„Винаги съм мразила славата“: Еванджелин Лили разкри защо обърна гръб на Холивуд 
Тя никога не се е страхувала от мен: Андре Агаси прави емоционално признание за брака си със Щефи Граф 
Най-малкият ангел на Victoria’s Secret: Барбара Палвин показа бебето си в очарователен тоалет 
Джош Бролин посещава срещи на „Анонимни алкохолици“ всеки ден в 6 сутринта, за да остане трезвен 
Какво зависи от нас в борбата със затлъстяването? 
Свят без полиомиелит? Забравена заплаха, която да не подценяваме 
Риновируси през есента при децата – защо хремата невинаги е просто настинка? 
Спина бифида, хидроцефалия и ролята на фолиевата киселина в превенцията им 
Моите здравни права: Как да възстановим здравноосигурителните си права? 
Черен бъз – несъмнено един от най-добрите имуностимулатори 
Безплатни прегледи за псориазис организира дерматологичната клиника в Пловдив 
продава, Парцел, 9776 m2 Бургас, Меден Рудник, 810000 EUR 
продава, Двустаен апартамент, 74 m2 Пловдив, Тракия, 99000 EUR 
продава, Тристаен апартамент, 90 m2 Кюстендил област, гр.Дупница, 110000 EUR 
продава, Едностаен апартамент, 42 m2 Бургас област, к.к.Слънчев Бряг, 48000 EUR 
продава, Едностаен апартамент, 43 m2 Бургас, Изгрев, 91000 EUR 
продава, Тристаен апартамент, 75 m2 Хасково, Орфей, 60000 EUR 
продава, Двустаен апартамент, 74 m2 София, Овча Купел, 189000 EUR 
