Не син, а мечта!

Докато пресичах малката уличка, периферното ми зрение мярна отляво силует. Обикновено не би ми направил никакво впечатление, но този път нещо в походката закачи нещо в ума ми. И пак, обикновено не бих се досетил кого ми напомня, но този път паметта услужливо ми сервира спомен отпреди повече от двайсет години. Как вървя през двора на Медицинска академия по пътеката към студентския стол, и по съседната пътека се приближава към стола една колежка от съседен поток.

Завъртях глава най-невъзпитано. Наистина беше тя. Може би наддала няколко килограма за тези години, но безспорно същата. Доближих се и се заколебах – да посмея ли да я повикам? Ами ако съм се припознал? Или нещо друго?...

– Я! Григоре, ти ли си това?

– Аз съм. Какво правиш, как я караш?

– Ами... прибираме се. – Тя кимна към момъка, който вървеше до нея.

Момчето беше на около двайсетина години, едро и яко, но изражението му не се връзваше с фигурата. Беше като на четири-пет годишно дете, щастливо и умилително. Умствено изоставане?

– Имате ли време? Да поседнем пет минутки, да се видим.

– Разбира се. Ей тук има сладкарничка. Ники, искаш ли паста?

– Искам, мамо!... Този чичко кой е?

– Мой приятел. Познаваме се от много години.

– А добър ли е?

– Добър е.

Следващите десетина минути минаха в разговор. Познатата ми беше имала доста повече късмет от мен в медицината. Беше успяла да започне работа почти веднага след завършването в столична поликлиника, беше издържала там над десет години, след това беше постъпила на по-добро място, и т. н... Само дето май в живота не беше толкова щастлива.

– Когато стана на три години, вече беше очевидно, че изостава – кимна тя към Ники. – Баща му предложи да го дадем в дом за деца със забавено развитие, но аз не се съгласих. Не ми даваше сърцето. И после още няколко пъти... Преди десетина години баща му намери начин да иде в САЩ, уж само да изкара някоя пара, но три години не се върна. След това дойде само за да поиска развод. Нямал сили да гледа син дебил. Рекох си – щом няма сили да гледа собственото си дете, не заслужава и да е до мен. Дадох му развод.

Нямах какво да кажа.

– Оттогава се гледаме с Ники. Надали ще повярваш, ама се развива, макар и много бавно. Така и не разбраха каква е точната причина за изоставането му, май не е нищо от типичните. Към момента тестовете му дават около шестгодишна възраст, даже клони към седем, сигурно до две-три години ще я постигне. Вече се облича сам сутрин, съблича се вечер, ходи си до тоалетна както е редно, без дори да ми се обажда. Сеща се сам да облече палто, като го пратя за нещо навън, да вземе чадър, ако навън вали. Пазарува от кварталните магазини, малко му е трудно да смята парите, ама го познават вече и му помагат. Може да си приготви простички неща за ядене даже. Мете и прахосмуче в къщи, подрежда си стаята, простира прането от пералнята, играе на компютърни игри...

– Хм. Браво на момчето. И на теб, добре си го научила.

– Не е като да е здрав умствено, но ме отменя в каквото може, а то не е малко. Благ е, изпълнителен и доброжелателен. Не син, а мечта. – Тя се усмихна. – Учен или директор надали ще стане, но мисля, че до пет-шест години ще понавакса донякъде и в отношенията с хората. Постигне ли го, ще мисля как да може да си изкарва сам хляба, инвалидната пенсия е смешна. Може би като хигиенист някъде, или като общ работник. Уви, няма да съм вечна, да го храня и оправям.

Внезапно ме налегна някаква нечовешка тъга. Това интелигентно, живо и будно момиче беше загробило живота си, за да се грижи за болното си дете. Изобщо не се учудвах, че Ники е благ и разбран момък – сигурно майка му беше успяла да го възпита такъв, с много труд и изобретателност. Неговият път към пригодност за някакъв живот обаче беше за сметка на живота на майка му. И тя не се беше поколебала да изгуби дори семейството си, за да му даде опора. Както всяка истинска майка.

– Мислиш, че не ми е достатъчна опора ли?

Премигах, изненадан от точното попадение до степен да не мога да отговоря.

– Опора ми е, и още как. Не само с това, че ме отменя във всякаква тежка работа. Или времеемка, или скучна. А най-вече с това, че е до мен, че мога да разчитам на него. Ако продължава така, докато ме притисне старостта, той вече ще е на петнайсет-шестнайсет на ум. И то без хормоналните вихри, дето юрват тинейджърите да правят глупости... Ще е на практика вече способен да носи отговорност за себе си. Стигне ли дотам, ще му извоювам документ от колегите от психото, че е дееспособен юридически, и ще го оставя да си господар. На петдесетина все още дори няма да е старец, може би ще може да си намери някое момиче, дето да го приеме. Достатъчно вярност и доброта понякога компенсират пред жените по-слабичкия интелект. Току-виж задундуркам внуче някой ден...

Ники старателно обираше последните трохички паста от чинийката си. С вилицата – майка му наистина се е постарала да го възпита, а очевидно и той възприема. И ми се стори, че в очите му играе някаква искрица любопитство. Слабичка, но все пак издаваща някакъв интелект, някакъв потенциал и жизненост. Нищо чудно надеждите на майка му да не са безпочвени.

Погледнах я крадешком. Вилицата й лежеше в чинийката до забравената половинка паста. Но лицето й грееше от щастие така, че буквално ме стопли отвътре. И си помислих – детето й е наистина огромна опора. Достатъчно голяма, за да я преведе през живота.

И ако надеждата й се сбъдне – да й даде щастие и в старостта.

Григор Гачев