За живота като път и за пътните знаци в него

Виждали ли сте живота си като пътуване, като търсене на нещо, което така копнеете да намерите, а дори не знаете какво е? В някои моменти се чувствате изгубени, а в други просто сграбчвате първата възможност за промяна, която ви е попаднала, докато осъзнаете, че още не сте готови за нея.

Има дни когато просто ни се иска да тръгнем нанякъде, но в повечето случаи не го правим, има вечери когато просто искаме да се обадим на точно определен човек или да се запознаем с красивото момче или момиче в бара, но в повечето случаи не го правим. Не го правим заради страшния въпрос, който бучи в объркания ни ум: „А какво ще стане, ако...?" Всъщност можем да отключим въображението си и да си представим някакви по-добри варианти, но вече сме претоварили съзнанието си със спомените когато до момчето от бара изведнъж се е появило също толкова красиво момиче или когато сме тръгнали нанякъде, но всичко се е объркало, или...

Понякога се чудя не се ли сблъскваме с тези наши „провали“ именно защото ги очакваме и ако очакванията ни са причина за това, не можем ли просто да ги зарежем и да вярваме, че този път ще се получи нещо съвсем различно? Мислейки за това, осъзнавам колко сме предубедени, колко от нещата, които ни се случват, се опитваме да изтълкуваме само от наша гледна точка, вслушвайки се често в съветите на страха. Но ако за момент погледнем на живота си като на един път, отрупан с пътни знаци, които сами поставяме поради опасението да не се изгубим, може би ще осъзнаем че винаги сме имали свободата да решаваме каква да бъде всяка наша следваща крачка без предубеждения и страхове.

Нека да се опитаме поне за момент да пренебрегнем знака „ВНИМАВАЙ!" и да продължим напред, доверявайки се на вътрешното си чувство.

Мисля, че във всеки от нас има един малък свят, който ни сочи пътя към истината и от който често се опитваме да избягаме, за да се отдадем на дейности, носещи ни илюзорна сигурност. Но гласът на този изпълнен с любов към нас свят никога не замлъква и само от нас зависи дали ще пожелаем да го чуем, или ще продължаваме да се убеждаваме, че той не съществува. Колко често се питаме дали да му се доверим или да позволим на очакванията за провалена среща да ни доведат за пореден път до решението: „По-добре е да не тръгвам, по-добре е да остана ТУК. По-сигурно е, по-сигурно е, по-сигурно е..." Може и да е така, но ТУК винаги е едно и също. Какво ли би станало, ако се отдадем на чувствата си и очакваме възможно най-страхотното преживяване или, ако това се окаже трудно, просто да не очакваме нищо. Тогава най-вероятно ще се озовем на място, съвсем различно от познатото ТУК?...

Да, в началото ще бъде трудно заради знаците, но и тях можем да променим ако забелязваме повече тези, които нашият вътрешен глас поставя: „Ти си свободен“, „Вдишвай красотата около теб“, „Не бързай, има време за всичко“, „Остави любовта да те води“... Нека да вярваме, че някъде по пътя ни очаква нещо прекрасно. Дори и да не се появи веднага, ще бъдем наградени с чудното усещане за свободата на миговете, изживени без указателни и забранителни знаци. А то неминуемо ще се появи – точно когато е необходимо, без значение дали именно в този момент го очакваме или не. И тогава истински ще повярваме в себе си и ще заживеем завинаги далече от съмненията и страховете. Светлината ще изгрее в нас и никой повече няма да може да я затъмни.

Автор: Михаела Михайлова – Мия