Силата на „НЕ“: Психологически техники за изграждане на лични граници

Д-р Цветелина Шопниколова е клиничен психолог и доктор по медицина с изявен научен и практически интерес в областта на психичното здраве и психодиагностиката.

В своята практика д-р Шопниколова предоставя индивидуално консултиране за възрастни, работи с двойки и тийнейджъри. Специален акцент в нейните професионални интереси заема геронтопсихологията, фокусирана върху психичното здраве и емоционалното благополучие на възрастните хора.

Работи в ДКЦ „Черни връх“, МЦ „МедИнс – Свети Герасим Кефалонийски“ и Специализиран център за психологична, психотерапевтична и психиатрична помощ за деца и възрастни – гр. София.

С д-р Шопниколова разговаряме за това колко е важно да имаме изградени лични граници и как се отразява на здравето ни тяхната липса.

Д-р Шопниколова, често говорим за лични граници, но какво всъщност представляват те от психологическа гледна точка?

Личните граници са онзи невидим, но дълбоко значим психологически периметър, който ни помага да защитим себе си – своите емоции, време, енергия и идентичност. Те не са проява на егоизъм, а на самоуважение и вътрешна зрялост. Чрез ясно поставени граници заявяваме пред себе си и другите: „Знам кой съм, знам какво приемам и какво не съм длъжен да търпя.“ Това не е отказ от връзка, а създаване на здрава основа за автентична свързаност. Границите утвърждават личността и позволяват отношения, изградени върху взаимно уважение, а не върху жертване.

Д-р Шопниколова.

Много хора изпитват вина, когато трябва да кажат „не“. Защо това е толкова трудно за нас?

Това „затруднение“ често има много дълбоки и несъзнавани корени. Още в детството научаваме, че „да си добро дете“ означава да си услужлив, съгласен и винаги на разположение. По-късно в живота, особено жените, се сблъскват с културната нагласа, че отказът е проява на студенина или липса на съпричастност. Всъщност способността да казваш „не“ е акт на зрялост. Тя означава, че се уважаваш достатъчно, за да не пренебрегнеш и отречеш себе си в името на другите.

Какви са последствията, ако не умеем да поставяме граници?

Когато не поставяме граници, трупаме хронична умора, раздразнение, дори гняв – понякога не към другите, а към самите себе си. Започваме да се чувстваме използвани, незабелязани или емоционално претоварени. Това води до „изтичане“ на енергия, често до професионално прегаряне или срив в личните отношения.

Неосъзнатата жертва често се превръща в тихо страдащ човек, който забравя себе си, опитвайки се да угоди на другите. Това срещам все по-често в практиката си.

Как човек може да започне да изгражда своите граници – особено ако досега не го е правил?

Първата стъпка е осъзнаването. Забележете моментите, в които казвате „да“, но вътрешно всъщност искате да кажете „не“. Вслушайте се в тялото си – то често реагира първо: с напрежение, стягане в гърдите или гърлото, с усещане за дискомфорт. Това са сигнали, че престъпвате собствената си истина. Научете се да слушате и чувате тялото си – то е мъдър съюзник и няма да ви излъже. Доверието към себе си започва оттам.

Следващата стъпка е практиката – учете се да изразявате отказа спокойно, без излишно оправдание. Например: „Разбирам, че е важно за теб, но в момента нямам капацитет.“ или: „Това не е нещо, което мога да поема сега.“

Може ли отказът да бъде уважителен, без да наранява другия?

Разбира се. Отказът не е нападка – той е форма на яснота. Когато казваме „не“ на другите, ние всъщност казваме „да“ на себе си. Важното е начинът, по който го правим – със спокойствие, твърдост и уважение. Не е нужно да се обясняваме прекомерно – кратко, ясно и с добронамерен тон е напълно достатъчно.

Свързани статии

Как да защитите личните си граници, когато ви използват за психотерапевт?

8 вида граници, които поставяме

Знаци, че е време да поставите граници

С какви техники работите, когато помагате на пациентите да изградят здравословни граници?

Работим върху осъзнаването на личната стойност – защото граници не може да постави човек, който дълбоко в себе си вярва, че трябва да се „доказва“, за да бъде обичан. В процес на работа изграждаме вътрешна стабилност, развиваме емоционална автентичност и упражняваме конкретни ситуации, в които човек да се изразява без вина и страх.

Използваме техники като „Аз-съобщения“ („Аз се чувствам... когато...“), ролеви игри и работа с вътрешния критик – онзи вътрешен глас, който казва: „Не бива да разочароваш другите“. Научаваме се да го разпознаваме и да отнемаме властта му – тихо, без борба.

Какво бихте казали на хората, които се страхуват, че ще изгубят близки, ако започнат да казват „не“?

Истината е, че границите действат като естествен филтър – те не отблъскват хората, които ви обичат, а разкриват онези, които са били до вас по навик, удобство или нужда от контрол. Истинската близост не изисква саможертва. Хората, които наистина ви ценят, ще уважат вашето „не“. А ако някой си тръгне, защото вече не може да ви управлява – това не е загуба, а освобождение. И ти го заслужаваш. Да, точно ти. Позволи си го.

Да умееш да казваш „не“ не е бунт. Това е зрялост. Това е свобода. Това е любов към себе си.

Свързани статии

Синдромът на самозванеца: Защо дори Айнщайн се е съмнявал в себе си? 

Психолог Петя Георгиева: Няма идеална връзка. Има щастлива!

Надежда Маркова, психолог: Не бива да бягаме от тревожността, дори и да звучи парадоксално

Техниката психологическа въздишка помага при паник атака

Самодостатъчност и натискът да бъдеш във връзка: Разбиване на митовете в обществото

Невидимите битки на съвременната жена: тревожност, паник атаки и как да си помогнем