„Носталгия“ от Мирча Картареску

За автора

Мирча Картареску е румънски писател и литературовед, издаван във всички европейски страни, в Латинска Америка и САЩ. Роден е на 1 юни 1956 г. в Букурещ. Преподава литература в Букурещкия университет, а през годините е бил гост-лектор в университетите в Амстердам, Виена, Берлин, Колумбийския университет в САЩ. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и литературна критика. Носител е на много национални и международни литературни награди. На български са издадени трилогията му „Ослепително“, романите „Защо обичаме жените“, „Соленоид“ и „Теодорос“, както и емблематичната му книга с пет новели – „Носталгия“.

В края на 2024 г. по случай издаването на последния му роман „Теодорос“ авторът беше специален гост на Софийския международен литературен фестивал. Той зарадва многобройните си почитатели в нашата страна и раздава автографи на щанда на „Хермес“ по време на Коледния панаир на книгата в НДК.

За „Носталгия“

С поетичния си, чувствен език и фантастичната аура на тревожни сънища Мирча Картареску ни въвежда в хипнотичния свят на Букурещ.

Петте новели, композирани по начин, напомнящ части на роман, са пропити от сънища, образи и обсесии, които проникват в живота на героите. Или може би има само един главен герой в различни етапи от живота му? Ключът към разбирането на реалността е паметта – калейдоскопична, достигаща до детството, преплетена с необуздано въображение, неизвестни желания и неочаквани промени, до които води порастването.  

„Носталгия“ е прозаичният дебют на Мирча Картареску и се счита за едно от ключовите произведения на румънския постмодернизъм. Първоначално публикувана през 1989 г., пълната нецензурирана версия от 1993 г. се е превърнала в култова книга за младото поколение, израснало в сянката на комунизма. 

„Не съм писал никога новели като тия от Носталгия, понеже те не могат нито да бъдат уподобени, нито продължени, нито развити по-натам. Подир „Архитекта“ се спрях, защото нямаше нищо повече за казване. Не съм препрочитал тази книга, запазих само смътния, но магичен спомен за нея. Останаха ми за използване само играта на момиченцата от REM, двусмислената писалка от Мендебила, музеят Антипа от Близнаци и тихият смях от гном на револвера в Играчът на руска рулетка.“

Очаквайте на 25.11.2025 г.!

Играчът на руска рулетка

Откъс

Дари, Боже, мир на Израил.

На този, който има осемдесет години

и никакво бъдеще на земята.

Отбелязвам тук (защо ли?) тези стихове на Елиът. Във всеки случай не като възможно мото на някоя от книгите ми, защото никога и нищо повече няма да напиша. И ако все пак пиша тези редове, изобщо не ги смятам за литература. Достатъчно литература съм написал, шейсет години само това съм правил, но нека си позволя сега, в края на самия край, миг проникновение: всичко, което съм написал след трийсетата си годишнина, бе само мъчителна измама. Омръзна ми да пиша без надеждата, че някога ще успея да надмина себе си, да прескоча сянката си. Наистина, бях донякъде честен със себе си, по единствения възможен за твореца начин, тоест поисках да кажа всичко за мен, абсолютно всичко. Но толкова по-горчива се оказа заблудата, защото литературата не е подходящото средство да кажеш нещо що-годе вярно за самия теб. Още с първите изписани върху листа редове в държащата писалката ръка се пъха, като в ръкавица, една чужда, подигравателна ръка, а образът ти в огледалото на страницата се разбягва във всички посоки като живак, така че от кривящите се зрънца изкристализира Паякът или Червеят, или Евнухът, или Еднорогът, или Богът, когато ти всъщност си искал просто да говориш за себе си. Литературата е тератология.

От доста години спя неспокойно и сънувам един старец, който полудява от самота. Единствено сънят ме отразява все още реално. Събуждам се ридаещ от самота, дори през деня да съм се чувствал добре сред приятелите, които все още са живи. Не мога повече да понасям този живот, а фактът, че днес или утре ще вляза в безкрайната смърт, ме кара да се опитам да се замисля. Тъкмо защото трябва да мисля, така както захвърленият в лабиринта трябва да намери изхода през оплесканите с тор стени, ако ще и през миша дупка, само поради тази причина все още пиша тези редове. А не за да (си) докажа, че Бог съществува. За съжаление, никога, въпреки всички усилия, не съм бил вярващ, не съм имал кризи на съмнение или отрицание. Може би щеше да е по-добре да съм бил, защото писането изисква драматизъм, а драматизмът се ражда от мъчителната борба между надеждата и отчаянието, където вярата играе, мисля аз, значителна роля. В годините на моята младост половината писатели се покръстваха, другата половина губеха вярата си, което оказваше почти същия ефект върху творчеството им. Колко им завиждах за огъня, който техните демони подклаждаха под казаните, където те безгрижно си живееха като творци! И ето ме сега в моето ъгълче, кълбо от дрипи и хрущяли, на чийто ум или сърце, или вяра не би заложил никой, защото на мен вече няма какво да ми бъде отнето.

Свил съм се тук, в креслото, ужасен от мисълта, че навън няма нищо освен нощ, плътна като безкраен пласт катран, една черна мъгла, която бавно е погълнала, докато съм напредвал с възрастта, градове, къщи, улици, лица. Единственото слънце, останало във Вселената, сякаш е крушката на нощната лампа, а единственото, осветявано от нея нещо – едно сбръчкано старческо лице.

След като умра, ковчегът ми, моето ъгълче, ще продължи да се рее в плътната черна мъгла, отнасяйки тези страници наникъде, за да ги прочете никой. Но в тях в крайна сметка се съдържа всичко. Написал съм няколко хиляди страници литература – прах и пепел. Умело водени интриги, марионетки с механични усмивки, но как да кажеш нещо, колкото и незначително, в тази огромна условност на изкуството? Би искал да обърнеш наопаки душата на читателя, а той какво прави? В три часа приключва твоята книга и в четири се захваща с друга, колкото и да е хубава тази, която си положил в ръцете му. Но тези десет-петнайсет листа са нещо друго, друга игра. Моят читател сега е не кой да е, а смъртта. Дори виждам черните ѝ, влажни очи, съсредоточени като очите на момиченцата, четящи (как четат), докато аз изпълвам ред след ред. Тези страници съдържат проекта ми за безсмъртие.

МЕНДЕБИЛА

Сънувам много, с оттенъци на безумие, насън усещам неща, които в реалността никога не съм изпитвал. Записал съм си стотици сънища от последните десет години, някои от които конвулсивно се повтаряха и ме влачеха през униженията на срама, омразата и самотата. Вярно е, казват, че с всеки разказан сън писателят изгубва по един читател, че в един разказ сънищата доскучават, че всъщност те са само остарял удобен метод за търсене на дълбочина. Рядко наистина един сън може да означава нещо за другиго. Освен това писателите ползват понякога фалшификации, конструират съня според търсения калибър, та да отразява и да подрежда разхвърляната действителност на разказа, тъй както ако сложиш капачка от писалка в средата на една цапаница, виждаш сякаш нарисувана гола жена. Понеже искам да започна този разказ с един сън, опитвам се да се защитя някак от обвиненията в мудност и наивност, които автоматично ще предизвикам.

Както знаете, аз съм случаен белетрист. Пиша само за вас, скъпи приятели, и за себе си. Истинската ми професия е скучна, но на мен ми харесва и познавам триковете ѝ перфектно. Триковете на писането обаче не ме блазнят. От година и нещо, откакто участвам на вашите неделни четения, можех да науча много за техниката на заквасване на разказа. Боях се обаче, че нямам кой знае какво за разказване. Всъщност преди нощта, в която сънувах това, което искам да разкажа, бях убеден, че в живота ми не съществува нищо, което заслужава да бъде извадено на светло. Не се опитвам, значи, да представям някакви глъбини, просто искам да захвана нещата от началото, защото съм убеден, че и в живота, и в измислицата началото задава тона. Дори и в лудостта. Спомням си как мой близък приятел започна да откача. Една вечер дойде при мен в гарсониерата силно развълнуван и ми разказа удивително свързано какво му се беше случило преди час: „Качих се в трамвая, за да отида на среща. От студа навън стъклата на мотрисата бяха изпотени. На седалката срещу мен стоеше жена, явно селянка, в мръснокафява канадка и със зелена забрадка. Дори не бях я забелязал, преди да вдигне ръката си в груба ръкавица и да изтрие част от влагата по прозореца. Тъкмо гледах навън през изчистеното прозрачно петно, когато трамваят навлезе в подлез и петното стана черно като смола върху бляскавия фон на останалата част от прозореца. Е, добре, петното възпроизвеждаше перфектно профила на Гьоте от познатата китайска сянка. Всичко си беше на мястото: правият нос, скосеното чело, перуката, завършваща с опашчица, непоколебимите устни, заоблената брадичка...“

Е, да не удължавам нещата и да започвам разказа за споменатия сън. Преди около два месеца сънувах, че чисто и просто съм затворен в един буркан, изрязан сякаш в кристална скала. Въртях се насам-натам из буркана, който от време на време блясваше с цветовете на дъгата, и гледах с голямо задоволство през стените му флуидния свят, трептящ наоколо. Една птица размахваше крила откъм далечните планини и колкото повече се приближаваше, толкова повече покриваше заоблените стени. Когато се доближи съвсем, видях великанското ѝ бадемово око, то се издължи като в лупа и ме огради от всички стани. Закрих лице със страховито чувство на срам и на удоволствие. Когато погледнах отново, забелязах, че в стената на буркана, която блестеше влудяващо, се бяха появили тънките контури на някаква врата. Засилих се към нея, изплашен от мисълта, че може да е отключена. Но въздъхнах облекчено: огромен катинар, мек, като от месо, висеше на вратата. По пътеката, която се спускаше откъм отдалечените планини и стигаше до буркана, слизаше момиченце. Така както вървеше насам, изглеждаше кротка и хубава, с големи панделки на плитките и с влажна устица. Стените на буркана бяха станали прави и кристално бистри и изведнъж почувствах някакъв ирационален страх, ужас, какъвто не бях изживявал никога. Момиченцето беше стигнало пред вратата и започна да бие с малки юмручета по дебелия кристал. От страх се бях тръшнал на пода и се въргалях, но не я изпусках от поглед. Когато хвана катинара, усетих, че ми се разкъсват вътрешностите, че сърцето ми експлодира. Тя счупи катинара с ръце, изпоцапани с кръв, и натисна тежката кварцова врата. Застина на прага в поза, невъзможна за описание, защото не съществуват думи, с които това да бъде направено. И изведнъж видях същата сцена някъде откъм гърба на момиченцето, в същото време, в което се отдалечавах по пътя, дето водеше към далечните планини, така че можех да обхващам с поглед все по-голяма площ от масивните стени от стъкло, от лед или от кристал на буркана, а той не беше никакъв буркан, а огромен замък, тъпоъгълна конструкция с извивки и орнаменти, с плетеници и горгони, и полилеи и балкони, и бойници и кулички, и улеи, всичко това от студена и прозрачна материя. А в средата на хилядите зали с прозрачни стени се намирах аз, легнал на земята, и момиченцето в рамката на широко отворената врата, а зад нея, от входа на замъка до стаята в средата – стотици отворени врати с разкървавени катинари.

Събудих се с глупаво усещане, което ми досаждаше цяла сутрин, но съня си спомних едва следобед, в началото само като проблясъци на чиста емоция в плекса, а после на училище, докато слушах учениците – като необяснимо болезнени компоненти. Едва на следващия ден успях да възстановя всичко, което описах дотук. Дори, не знам защо, имам усещането, че бях си спомнил повече, отколкото знам сега, и че междувременно нещо съм забравил. Да, сега, когато пиша, ме прорязва мисълта, че съм знаел какви жестове е направило и какви думи е изрекло момиченцето от съня, но не мога по никакъв начин да се концентрирам върху тях. Надявам се да си припомня, докато пиша...

• Корична цена: 29,24 лв./ 14,95 €
• Обем: 400 стр.
• ISBN: 9789542624622
• Преводач: Ванина Божикова и Иван Станков
• Издателска къща „Хермес“ ООД