Свободно време

Любовни есенни рими – 20-а част

Поради големия читателски интерес конкурсът продължава до 9-и ноември!

30.10.2012г. / 17 21ч.

Аз жената

Снимка: Reuters

Сбогуване

Ако вчера си обичал,
днеска може би е късно.
Любовта не е привичка –
до безкрай ли ще възкръсва?

Тези са били очите.
И ръцете ни са същите.
Като в есенна поличба
натежават само бръчките.

В кошница ли от ракита
болката си ще събираме?!
Ти мълчиш ... и аз не питам.
Няма нужда да се спираме.

Пристъпи напред тогава
без тъга! От разстояние
любовта и днес прощава
вчерашното оправдание!

Катя Андреева

* * *

Любов?

С години се опитвам да гадая
какво е всъщност Любовта.
Едва ли някога ще зная –
въпросът древен е като света.

В далечната, красива пролет
тя бе загадъчна и нежна,
и сякаш беше волен полет
на птица в синева безбрежна.

Но огненото, знойно лято
запали лудите пожари
и чувството омайно, свято
като жарава нестинарска пари.

Поройни дъждове и бури
плющяха яростно, безумно.
Помръкваха безкрайните лазури –
душата ми се сви на тъмно.

Във ранната и тиха есен
поела топлина, обагрена и мека
узрява Любовта. И мъдра като песен
по стръмното изкачва се полека.

Какво ли носи белокоса зима?
Дали огнище със жарава жива
или животът ще премине
в безвремие и старост сива?...

С години се опитвам да гадая
какво е всъщност Любовта.
Навярно и след мен не ще узнаят –
въпросът вечен е като света...

* * *

Аз и ти

От мига на нашата среща
в моите мисли живееш!
Аз мечтаех за обич гореща,
за която ти песни да пееш.

Есенно светла и бяла
бе любовта ни красива.
В усмивки окъпана цяла
вечер с надежди заспивах.

Но Съдбата реши да изпита
колко обич с тебе сме скрили –
по безпътни пътеки заскита
Любовта с неуверени сили.

И години, години, години...
плаха нежност в очите гореше,
а сърцето ти в нощите сини
кръстопът си избра и мълчеше...

Ти не знаеше колко въпроси
ме измъчваха в дните горчиви
и съмнения – слепи и боси
все пристъпваха в празници сиви!

Ти не знаеш тъгата, която
утаявах в изтичащо време!
Ти не виждаше моето лято,
устремило се слънце да вземе!

Раздвоени, объркани, плахи
все един към друг се стремяхме.
И подминахме чуждите стряхи
и вървяхме, вървяхме, вървяхме...

И се срещнахме истински вече –
уморени, тъжни и с рани...
Не разбираш ли колко далече
изкачихме върха изподрани?!

Нека гледаме само нагоре
и потърсим небе и безбрежност!
И за минало вече не спорим
и спасим се с вяра и нежност!

От мига на нашата среща
нека тръгнем отново, отново...
Нека скътаме с обич гореща
дългострадано чувството ново!

Христина Стефанова

* * *

Преди да си тръгна

Направи си услуга – доубий любовта ми.
И после не можеш да ми видиш и сянката.
Всяка моя усмивка ще те кара да жалиш.
И голямата болка ще въздига осанка.
Да те мразя ли? Няма как, няма как.
Недостойно е да изпитвам това към подобен герой.
Само тихо плачи, не пред мойте очи.
Някъде там, в живота си стой.
Боже, как не умираме от болезнена есен...
Как така има още желаещи, странно!
да ми пипнат къдриците, да ми видят в очите
своето мъжко сияние. Собственото си светене.
Тишината ми гордо край теб отминава.
Нещо тихичко пея, нещо мое остава.
Няма да го деля с тебе. Няма да се деля с тебе.

Биляна Попова

* * *

Ако очите, които сега ме гледат с любов
ме погледнат нявга с омраза...
Ако устата, изгубила своя тих зов
да бъда сама... ме накаже..
Ако ръцете, които ме галят със страст
спрат това да желаят..
Какво ли ще стане тогаз
и света ще го има ли даже?
За какво ще е нужна, кому,
такава любов.. нежелана..?
Това вече е минало, то е било..
но тогава и мен ще ме няма..
Ще настане потоп на земята
дъждове този грях ще измият,
без цветове ще остане дъгата,
даже слънцето ще се скрие...

* * *

Писмо от теб

С желание да бъда вечната,
дарявах ти и радости, и скръб,
не знаех колко безконечна е
човешката любов и плът.
Сега, когато тебе тук те няма,
когато е самотен всеки миг –
повярвай, радостта ми е голяма,
когато видя малкия бял плик.
Сълзят очите ми, когато го отварям,
чета полека, дума, ред по ред,
не искам за секунда да забравям,
единствен ти за мене си човек.
Без теб не мога аз да дишам,
без теб живота не върви!
И само искам мене да обичаш.
Обичай ме! Добре го запомни!

* * *

Там

Искам да се изгубя
далече в пространството,
където хората нямат
нужда от любов,
където сълзите се
превръщат на прах,
а умората ...
не тежи.
Там болката е екстаз –
изживяно удоволствие
при допира с въздуха.
Там слънцето не гори,
а гали като
мъжки пръсти..
Там душата е пълна.
Как искам да отида..
Струна, опъната нежно,
дума, прошепната тихо,
целувка, дадена с обич.
Всичко това мога да бъда...
там.

* * *

Какво си ти за мен?
Една въздишка топла,
отронена от моята уста.
Един излишен вопъл
успял да скрие моята тъга.
Какво си ти?
Една надежда само
оставена да пари и крещи,
една ръка на чуждо рамо,
която връща светлите мечти.
Нима това си ти?
Не е ли някой друг?
Нима това, което в мен боли,
си точно ти и ти си тук?

Мирослава Василева

* * *