Свободно време

Любовни есенни рими – 8-а част

28.09.2012г. / 15 00ч.

Аз жената

Искам устните ти да палят рамото ми,
да се изгубя в шепите ти,
във страниците тишина
да откривам думите ти,
натрупани в едно сърце без памет.
Парцалите от мрак и тишина ме задушават.
Боли от мириса на дъжд във тази тъжна утрин.
Срутват се надеждите и капят върху мен.
Светът е сив и мрачен, даже безнадежден.
А ти си светъл, топъл и примамлив.
Крадеш от бликовете на сърцето ми.
Разсипваш стъпки, и самотата ми разсипваш като дъжд.
Не мога да я събера във дланите.
Вали протяжно, удря с тежки капки
всяка частица в мен
и вместо да живея като дъжд
изтичам през улуците нанякъде.
Клепачите ми са тежки от сънища,
прокапали от грапавата кожа на дъжда.
Дъждът си има име и го викам
да ми разкаже за нощите без утро,
за раждането без зачатие
и за онези устни със които няма съмване.
Опъвам в дланите си гръбнака на града
и го захвърлям надалече.
Искам да нямам покрив, къща и съдба,
да съм изоставена в ръцете ти
и да дишам с ноздрите на последния ми сън.
Там имаше много цветни балони
и едно момче, което ме живееше.
Сега е тук – на дъх от устните ми
и гребе с шепи моите усмивки.
Те са цветни като балоните
и летят по-далече от тях,
а момчето рисува по кожата ми изгреви,
които никога няма да ми се случат.

* * *

Цитаделата на деня стапя разстоянията
и аз се приближавам до устните ти,
до жадното ти тяло.
Отдавна мисля, че си паднал ангел,
чиято мисия е да дари любов.
Не я раздавай на всички – запази я за мен,
а аз ще ти родя много синове –
без крила, но с онези очи с цвят на лешник
и с онези силни и нежни ръце,
създадени да прегръщат.
Наричам те дъжд, вятър. И още съдба.
Изливам се като млада река по устните ти.
Капя по миглите
и спирам на извивката на очите.
Отразявам се в теб.
Не си огледало, а нещо повече.
Виждам в теб и тъмнина и светлина
и копнея за минутата,
когато те ще бликнат върху мен
по-искрени и силни
от онова просто „обичам те“,
което ме чака на последния ъгъл.
Владея тишината и я споделям само с теб.
Ето ти последния залък тишина.
Нека те засити,
докато намеря сили за онази истина,
която ще те приближи до устните ми.
Извивам тялото си като дъга
не за да ме докосваш,
а за да не ме забравиш.
Всяка извивка по тялото
иска да последва устните ми.
Време е да избягам от теб,
но някак не се получава.
Може би не е просто любов,
а отдаване на ангел .

* * *

Искам те
с тишината ти, с онези кратки влюбвания
и дълги срещи.
Разхвърляй последните ми стъпки.
Напосоки. Бързо и тревожно.
Нарисувай ми звезда,
където да те чакам.
А после искай от онези думи,
които пазя от непознати.
Ще ме откриеш в град,
където улиците се пресичат с вените ти.
Дъждът говори с твоя глас
и само стиховете са си мои.
Ще зазвънят камбани
с ритъма на твоето сърце
и ще повтарят последните ми рими.
Обичах, исках, имах свят.
Сега света си ти.
Още малко да дишам от зеления дъх на тревата,
на посоки да сричам тишината на птицата в мен,
да разлиствам съня и броя на капчука сълзите,
да заспивам във теб и докосвам безкрая.
Направи ми колиба под огромния покрив – сърцето ти,
да се люшкам от шепоти, нежност и сила,
нарисувай ми сал – да отплувам от тебе,
скрила в шепите нещо от миналото.
А сега говори за онази любов,
спряла слънцето нейде в зенита му.
Нарисувала вятър в косите ми
и по дланите път разчертала.
Не за сбогом ти пиша, а за причастие.
Пий от виното, бликнало в мен.
Старо вино за обич ти давам.
Шепа щастие имам за теб.
Дъхът ми се разбива в устни,
ръцете се проточват като дълги улици.
Обгръщат те, докосват те, жадуват те,
а после тишината натежава.
Сънувах рози, цъфнали в очите ти,
реки, потекли по страните смугли,
а някой тайно проповядваше любов
на голата земя до съмване.
Не те заслужих – не е честно, не е истина.
Светът потъна във очите ти за дълго,
не се прощавам, до главата ти оставям
онази нежност, без която няма връщане.
Не ме забравяй, любовта се разпиля на вятъра,
събирам песъчинките от рамото ти,
любов на свещи не познавам,
а само любене във тъмното.
Препасал сърп да гони еднорози,
опасно нежен, за последно влюбен
косиш звезди и после ги събираш
да светят над очите ми.
Сега ме стяга нещо в раменете.
Крилата ти отдавна са се вклинчили
във мен и полетът е дълъг.
Косачо мой, светулките са малко
в ръцете ти по съмване.
Небето пада тежко и ги взима
и само някой еднорог следа
пред тебе ще остави.
Гони го до последно, дълго.
Звездата на челото му е рана
от устните на влюбени.
Сърцето му е клин в душата ми.
Разделя ни и никога събира.
А рогът ще чертае една любов
по тъмното небе.
За дълго.

* * *

Музиката кънти високо в мен,
а от устните и очите ми пада тишина
на едри капки. Вече съм мокра
от мълчания. Запазих няколко и за теб.
Някой ден и те ще заговорят.
за онази несподелена тишина,
която заваля над нас тази вечер.
И ти си мокър,
но още не го съзнаваш.
Свикнал си да сънуваш,
дори когато не спиш
и сега мислиш, че всичко това е сън.
Поне опитай да го изживееш.
Мокри сме от тишина.
На последния ъгъл на живота ми изгряват оранжеви слънца.
Не мога да ги докосна. Толкова са далечни.
Студено ми е дори когато ме прегръщат.
Прерязах пъпната си връв и сега дишам през кожата.
Ембрион, който живее от светлината,
а никога не може да я достигне.
Задушавам се. Искам някое оранжево слънце
да падне в краката ми. Да се разбие с трясък
и аз да се стопля от топлината му.
Тогава мога и да я споделя с някой.
Живея сама под покрива на безкрая
и нямам дом, който да споделя с теб.
Мога да ти отстъпя за кратко стих,
в който живея истински.
Нося сърце на цвете, което увяхва всяка нощ,
а сутринта светлината го събужда за нов живот.
Дрехите ми покриват тяло, което отдавна иска
да избяга от себе си.
Писнало му е от думи и приятели.
Търси място където плътта и страстта нямат значение
и думите са излишни. Не гроб, а дом.
Още не може да го намери и скита.
Танцувам мислено. Движа се непрекъснато, като в транс,
не вечно бягащият човек, а вечно танцуващият.
Само че винаги танцувам сама. Дълбоко в себе си.
Събарям стените около мен, за да ми е широко и светло.
Танцът не е самотен. Сама съм, но не и самотна.
Имам собствен свят. Свят на цветове и движения.
Така се чувствам жива – танцуваща.

* * *

Очите ми са тъмни отражения на светли мисли.
Тези мисли често играят на криеница в мен.
Заплюват самотата ми и я захвърлят в някой ъгъл,
но тя винаги се връща все по-самоуверена.
Ненавиждам я, но не мога без нея.
Тя ме кара да се чувствам
щастлива, че не съм като тях,
фригидна в чувствата си, в походката,
дори в усмивката си.
Самотата е дар от Бога,
и наказание, и призвание.
Подари ми малко от твоята самота,
за да я стопля в дланите си,
за да стане и моя.
Самотите ни си приличат.
Само наши са си.
Като в огледало виждам отражението на едно сърце.
Светло и почти прозрачно, без язвите на огорчението.
От него диша живот и ме кара и аз да дишам сякаш съм живот,
да се надявам, да копнея, да изживявам сънищата си.
Оплитам се в думите си, когато искам да кажа нещо на това сърце,
спъвам се в крачките си към него и накрая го достигам.
Като снежинка се разтапя самотата ми в неговата.
Вече сме един живот, с една самота и едно сърце.
Задаваш ли си въпроси за онези гласове,
които говорят в теб? Какво е червено, а от къде идва тъгата?
Кой е нарисувал онова дърво в градината
така, че то може да диша със зелените си листа?
Кой си и защо си тук, точно тук?
Някой нуждае ли се от теб или от мен?
Защо се срещнахме? Чувстваш ли се ограбен от мен?
Взех и тъгата, и радостта ти,
за да те тласна към една поезия,
която е повече от опасна, направо еретична.
Ще те окова в красиви фрази
и ще те разнасям като някое джудже по панаирите –
един лунатик, който още пише стихове.
И една лунатичка, която все още ги чете.
Бягай!

* * *

Вятърът няма приятели. И аз съм вятър.
Той рони листа, аз лица. Никога не се връщаме.
Живеем в един свят, без който нямаме съществуване.
Не оставяме следи след себе си
и никой не може да ни последва.
Близки сме, а и така далечни.
Сънуват ни, но не искат да ни преживеят.
Аз съм дъжд. Тека по тротоара
и влача самотията си в тежките капки.
Забравям мъката си в скрити улеи,
но тя винаги се връща обратно при мен.
Нямам име, цвят и мирис,
но лесно ме разпознават.
Често се питам дали ме обичат,
но не мога да намеря отговор на това.
Аз съм уличният дъжд, едно улично момиче,
което никога няма да забравят.
Не познавам града, в който живееш.
Не познавам и стаята ти, нито очите ти.
Мога да те докосна с ръка,
но ме е страх, че ще избягаш,
без да съм разбрала какво мислиш.
Ако бях ковач щях да направя ключ,
за да разбера какво се крие зад очите ти.
Няма болка без име, няма страх без причина.
Искам да познавам твоята болка
и твоите причини.
Понякога има толкова светлина в теб,
но по-често мракът ти ме плаши.
Без думи, без вик, без знак
ме приближаваш към себе си
и това ме плаши още повече,
мой страннико.

* * *

Татуирай крилете на птица там където свършват ръцете ми,
Нарисувай ми изгрев отстрани до сърцето,
Изгори ме в пожара на сърцето, което
уморено заспива пред прага ми.
Захвърли ме далече, далече от дюните,
там където заспиваше мрака,
изтощен от целувките, на хвърлей от зимата,
във която те срещнах някога.
После хвърляй птици след мен,
прогони ме със вятър и хали –
да не стига стиха и последните думи
за което сме дали. Аз на теб, ти на мен – и до края.

* * *

Увивах любовното си ласо по тъмните ръце,
твърди като корабни въжета.
Готова за прегръдка, сластна, алчна за любов.
А после се превърнах във момиче –
крехко като слънчоглед
и жадно за любов,
отчупена от краищата на очите,
от връхчето на пръстите,
от нежните извивки на устата.
Душата ти се сви като треперещо от студ врабче
и нежния ми допир я събуди за живот –
две стъпки нежност към едно сърце,
което ще тупти със силата на страст,
донесла слънце, вятър и още нещо.
А ако спре, един слънчоглед,
вперен във небето,
ще наведе лице
и ще се слее със пръстта.