Свободно време

Любовни есенни рими – 4-та част

Стихотворения от конкуса за любовна поезия

20.09.2012г. / 17 38ч.

Аз жената

Снимка: Reuters

Есенна разлъка

Не Любов, с теб не искам да споря,
зная тръгваш по моя вина,
нямам думи сега да те моля,
нито мога със вик да те спра!

Ти дойде в пролет бяла и нежна,
и протегна към мене ръка,
аз се вкопчих – усетих „Последна
тя ще бъде за мене сега!“

Лято бурно със теб изживяхме,
но страхът някак свил се във мен,
в този огън, във който горяхме –
знаех, идва последният ден!

Ето есен е, сива и тъжна,
ти Любов взе от тази тъга,
в тази есенна сива ненужност,
пусна моята малка ръка!

Мария Георгиева

* * *

Какво ме връща

Какво ме връща в твоя свят
бездомен?
Уж те забравям, а в един
единствен миг
зародишът на някой нежен спомен,
разпъпва и припомня
твоя лик.

Какво е туй, което ме заставя
да встъпя
във това нелепо войнство?
И да мълча във есента,
във края?
Не мразя тебе,
мразя своето достойнство!

Каква бе тази сила
херкулеска,
която без да пита всичко
взима?
Да върна „вчера“, да изтръгна
„днеска“...
Ни днес, ни вчера, нито утре
ще те има.

Какво ме връща в твоя свят
бездомен?
Навярно туй,
че съм самотна бродница?
Бях всичко – дъх, усмивка,
шепот, спомен...
Ала за теб?- единствено
бездомница.

Tani Moonflower

* * *

Водата камъка прегръща,
а синевата планините снежни
и мойта мъка пак се връща,
че няма ги ръцете нежни.

Ела, кацни на мойто рамо, птичко,
за да усетя твойта малка топлина,
защото мисля другите си имат всичко,
а аз живея грешно сред злина.

Отиде си човекът мил.
Отиде си, наистина замина.
Сега живея, сякаш не е бил,
но лъжа се че болката отмина.

Кой е разписал съдбата ми???
ИСКАМ да ми даде отчет!!!
Аз съм красива, а седя на първи ред
с хората на които всичко им е объркано?

Радост Демиревска

* * *

Искам те! Много те искам!
Колкото, колкото всичкото толкова!
Много те искам! Искам те!
Толкова, толкова; колкото, колкото мога да искам.

От искане захрупах летен вятър
облечен в предесенни предчувствия
и спрях да вярвам на безветрия,
които носят празни слухове.

От искане обесих и луната
на клончето на дивата смокиня,
която, уж, ми бе така позната
и някак си дори роднина...

От искане не можех да прогледна,
очите ми все болни заживяха.
Нито в стих те разсъблякох;
не моля вече, а проклинам...

Разпятие. Проклятие. И лудост.
Очите ми завиха. Като вълци.
Искам те! Много те искам!
Толкова, толкова; колкото, колкото мога да искам.

* * *

Когато си мисля за тебе ставам по-хубава!
Очите ми – есенно грозде в златно облечени...
Когато си мисля за тебе, ставам по-влюбена!
Ръцете ми – думи некръстени,
безбожни и безнадежници...

Когато си мисля за тебе –
мисълта ми мисли за себе си,
не зная дали ме одумва
или се кръсти на свещи...

В безверния огън на думите,
страстта ми чертае замъци
и безсричкови тихи илюзии
душат светлината на залъци.

Отключвам зазидани крясъци
и мракът нахлува със сила,
безветрия с малко апатия
навиват душата ми сива.

Ще стегна примката здраво
и някак си пак ще ме има,
във дива коприва и макове,
но само във теб ще съм жива!...

Виолета Венкова

* * *

Есенния кръговрат на живота

Тихо вятърът отронва
последните листенца звезден прах,
а някъде далеч по небосвода
преплитат се усмивките на влюбени и детски смях.

И тъй прекрасно падат есенни листа,
тъй както падат листите от календара
и отминава тъй годината една,
а през прозореца наднича капчица роса.

А под вековния дъб, застанал там на кръстопът,
една девойка кротко изплаква си очите.
Заминал бе любимият и на далечен път,
оставил спомените да бушуват край мечтите.

Последно „Сбогом“устните изричат,
незнаен път ги чака двама на далеч,
И както пред олтара двамата се вричат,
да се завърнат някога, да се обичат.

Но дали съдбата им ще бъде благосклонна,
да дари момичето с любимия и за напред,
не бързай ти, читателю, и не пропускай даже ред.

Редяха се годините безброй,
и след всяко лято падаха листата на дъба вековен,
и всяка есен едно момиче там стоеше,
във вярност се дълбока тя кълнеше.

Оставаше до късен мрак да чака във нощта,
да се завърне принцът на нейната душа.

Но той така и не се върна!
Останала й бе тъй вярна само самотата,
а далеч от тук лястовица бяла,
размахва си в захлас крилата.

„Не плачи, девойко, не плачи.
Не си загубила ти красотата на кехлибарените си очи!“
И всяка есен тя размахваше прекрасните коси от злато,
поглеждаше към небосвода и спомняше си за отминалото лято.

Един-единствен спомен раждаше се във гърдите,
онзи за момчето, което озаряваше й дните.
Ала днес стоя сама под клоните на този тъй огромен дъб,
поглеждам със лазурен поглед необятното поле,
ала нея няма я, не ще се върне, вече НЕ..!

От руса хубавица с очи изпълнени с живот,
превърнала се бе в старица и
отиде си от тук, посвещавайки ми само една
огърлица.

Навярно някога подарък тя била е,
от нейния любим, а днес в ръцете мои се катае,
последния подарък скъп.

Преди години, преди завинаги да си отиде,
тя седна и ми проговори с нежен глас:
„Момиче мое, малко и красиво,
един дар ще ти оставя от време тъй неизлечимо.
Пази го като своите очи, а аз, прекрасна моя,
от горе ще те гледам, запомни!

И като бяла лястовица в твоя ден ще се явя,
защото съм ти баба, защото моя внучка си една.“

И спомних си историята на момичето със златните коси,
не беше тя случайна хубавица,
историята не сновеше от лъжи.
А беше истинска история на любовта,
тъй както истински пред мене е света.

Отроних аз една сълза, и падайки върху земята черна,
чух глас на птица бяла, извисила се в нощта.
Погледнах и не вярвах, тъй странно ми се стори всичко онова.
Но беше истина си спомням аз сега,
когато предавам огърлицата в ръцете на мойта мила дъщеря.
Подаръка от вярната на дядо ми жена.
И освен старинната си огърлица, тя бе й подарила
и кехлибарените си очи, за да я пазят,
за да живее, изпълнена с надежди и мечти.

Грациела Иванова

* * *

Есенен сън
На уговореното място срещнахме се пак
и цветето в ръката му отново беше знак.
Нашата любов все още се държи
и с бавни крачки той се приближи.
Целуна нежно моето лице
и поднесе розата със две ръце.
Погледнах го със поглед упоен
и го прегърнах силно, с дъх до болка затаен.
И знаех – чувства ги и той,
пеперудите в стомаха си безброй.
Краката ни – омекнали са те
от таз любов като по филмите!
Но силен вятър пак се появи
и лицето ти красиво той изтри.
Припомниха листата, че дошла е есента,
а с нея заличава се и любовта.
Отворих бързо аз очи
и разбрах, че само сън си ТИ!