Свободно време

Любовни есенни рими – 22-ра част

Двадесет и втора част от стиховете от конкурса на Az-jenata.bg „Любовни есенни рими“

02.11.2012г. / 11 08ч.

Аз жената

Снимка: Reuters

Есенна утрин

Светлинен взрив разпилява
лъчи разломени
по сънната лозова шума.
Профили женствени
сочно ги мамят
за още малко обичане.
Капчици – ласки стаени
попиват за утре...

И пълзи от корена
към стъблото
незримия огън
на кехлибарено вричане.

* * *

Есенно

Есента в очите ме гледа,
есента, като мене разплакана.
Аз плача, че с теб се разделям,
тя – че иде нечакана.

Вятър попива сълзите.
Чувства се стапят в мъглата.
Есен мъртво – облистена,
свали си скръбните накити!

Тъй ще е леко на двете ни –
облечени само в надежди,
да се завърнем очаквани
с дните на идните пролети.

* * *

Интимно

Отмъкнахме си тоя ден
от полога на циганското лято,
в пазва скътахме го чист, неосланен,
приклякват верни покрай нас лозята.

Душите пари жаркият овал –
светлинно кратък и фатално крехък.
Кой дръзнал би, кой би успял
да скрие от света 13-и – петък?

В гердани от глогинови зърна,
в треви презрели за постеля,
в дъх на грозде, листи, на земя –
в декор лиричен, в двама полудели.

За миг изпихме тоя ден
в едно леговище на яребиче ято.
Край нежния ни есенен рефрен
приклякват мълчешком лозята.

+ + +

Мрачно небето излива умора,
плуват в нея улици, хора...
Крачиш към къщи навъсен, унил,
усмивка и поглед дъждът е измил.

Мокър до кости влизаш в антрето,
спрял е дъждът, смей се небето.
Облекчен от гърба ти падна балтона,
тежкият ден прострях на балкона.

* * *

Зная

Зная, че с теб се обичахме,
а дали се обичаме още?
Еликсира от нашите чувства
на един дъх изпихме
и дълги безкрайно
са дъждовните нощи.
Любовта ни е май диагноза,
боледуваме търпеливо и тихо.
Трупа се делнична проза,
многоточия и „аз отлитам“...
Наранената връзка денем ни води
по път асфалтиран през нивите.
В нозете ни няма треви, дори
насекоми, за какво ли
да кацат и птиците?
Вечер злобна луна – въпросителна
забива в пердето клюкарско око,
че сме шкафчета с тебе две нощни,
разделени с легло.

+ + +

Целувай ме, когато съм грозде,
яж до насита и на другите дай.

Разливай ме, когато съм вино,
пий до насита и на другите дай.

Изгаряй ме, когато съм съчка,
стопли си ръцете и на друг отстъпи.

Щедростта безнадеждно-насъщна
просяците мъкнат в бездънни души.

* * *

Фолклорен мотив

Жеравна дърворезбена,
Жеравна каменна,
приказна, везбена,
многобагренопламенна,
слънчева, песенна,
женствено – хубава,
ароматно – погачена,
небесно – лазурена...
Пих от водата ти.
Вкусих от хляба ти.
Кърших бръшляна ти
Немях пред олтара ти...
Много исках нещо да се случи.
Исках нещо в теб да преживея.
Може би Шибил да ме целуне
или Боряна менци да налее...
Тръгнах си, Жеравна.
В сърцето си скътах те.
Жеравна,
Йовково – есенна,
Жеравна,
изворно – българска.

Росица Николова

* * *

Думите плачат

Думите плачат, от мен отделени,
топлите устни са вече мираж...
бяха в сърцето ми птици сплотени,
но разделих ги, разкъсах ги аз...
Щом ги изрекох, тъй пусто ми стана,
сякаш от мен се откъсна дъга.
Няма я моята пъстра нирвана,
болката лед е, душата-стена.
И ме поглеждаш с такава уплаха –
как ли създадох тез тежки слова...
как разцъфтяха под топлата стряха
толкова странни и криви цветя?!

* * *

Просто обич

Обичам сутрин да те гледам, когато първите лъчи
в клепачите ти плахо тичат, а Слънцето едва блести.
Когато морен си отпуснал мъжествената си снага
и толкоз мил, и толкоз мек си, забравил гордост, суета...
по тялото ти капки ситни се гонят топли от любов,
с която снощи си обичал и мен и пъстрия живот.
И само мой си, мой, усещам – така е хубаво това,
ох, колко тръпка, колко нежност витае в простите неща.
Обичам после да те гушна, така отпуснат – както спиш,
с уста до скоро пламно-грешна аз знам какво ще промълвиш:
„О, скъпа...“ – казваш и разцъфват в душата ми безброй цветя,
Как обожавам сутрин вкъщи, защото там е Обичта!!!

* * *

Вик

Вик – пронизващо отчаян от недрата се надига
болно-леден, престарял, тебе търси – в мен се влива...
Не успял да те засегне, поруган и изтерзан
пак душата ми намери и се спря от мъка ням.
В силуета си заключил тонове от женски срам
сълзи мътни, злоба, клюки е запомнил и прибрал...
Искаше да го погледнеш, да го чуеш, съжалиш
ала друго виждаш ти, затова така мълчиш.
Мислиш мъж си – горд и силен, с непреклонни рамена.
С длани груби мачкаш всичко, заслепен от суета,
ласки искаш – получаваш, повече от килограм,
после ставаш, заминаваш и преситен, и голям.
Но какво след теб остава – само болен женски вик,
тяло – стъпкана жарава, спомен жалък и без лик...
и кошмари да преследват нечия добра душа,
търсила във тебе обич, пък намерила срама.
Болен, болен вик те търси... търси твоето сърце
иска да го смачка гневно... после болката ще спре!!!