Свободно време

Любовни есенни рими – 18-а част

24.10.2012г. / 11 13ч.

Аз жената

Снимка: Reuters

Аз и ти

Градът е празен, градът е тих
и само вятъра на спомените вее –
Какво ми подари, какво ти подарих,
какво във нас живя и днес живее...

Оглеждам се – уж ден е, а е мрачно;
уж слънце грее, а във нас вали;
Сърцата бяха пълни, днес са празни;
щастливи бяхме с теб – днес ни боли.

Със тебе бяхме тук, а в миг ни няма,
за теб живях. И ти за мен, нали?
Една любов превърна се във драма,
когато тръгнах аз и тръгна ти.

И всеки спомен днес ни носи болка,
и всяка капка радост – куп сълзи.
Ти можеш ли, защото аз не мога,
отново „НАС“ да събера от „АЗ“ и „ТИ“

* * *

„Лъжа ООД“

Излъга ме ти, че ще бъде различно,
че цялата обич на мен ще дариш.
Излъга ме, че само мен ще обичаш
и никога няма да ме нараниш.

А аз ти повярвах и вярвам ти още,
че ти, може би, в най-студения ден,
ще си на вратата, ще си в мойте нощи
и ще ми кажеш, че оставаш при мен.

А ти ме излъга и днес аз те мразя –
за теб любовта е била демоде...
Защо ме излъга, защо не ми каза:
„Прости, аз работя в „ЛЪЖА ООД“

* * *

Моят малък храм

Влезни във храма с тихи стъпки
пред иконата голяма застани.
Видях, че те побиват тръпки,
но без страх напред ти продължи.

Запали свещичка ти за мене,
помоли се и за своята душа,
докато все още имаш време,
докато е още твоя тя.

Излез от храма със мълчание,
изпиши „СМИРЕНИЕ“ на своето лице,
но не руши го, остави го във сияние,
защото този храм е моето сърце.

* * *

Глупави деца

Нали че се обичаме се клехме
и вечно ще сме заедно със теб...
а днес взаимно се проклехме,
така, че да не тръгваме напред.

Съсипахме със тебе два живота
ще кажа аз „ЧЕСТИТО“ за това...
Но зная, че и ти си на въпроса:
„Боже, кой със теб ме запозна?“

Говориме си с теб зад гърбовете
кой повече от нас е наранен,
приятели сме си със враговете.
Хей така! Очите за да си бодем.

И сякаш състезание си правим
кой повече другия ще нарани.
И вместо с теб да се забравим
във раните си ровим и боли.

Омраза ли е? Надали омраза
в мънички деца ще ни превърне.
Аз мисля, че сърцата ни отказват
раздялата. И искат да ни върнат...

Зная аз, че няма да се върнеш;
Знаеш – че и с мене е така,
но виж, че с тебе се превърнахме,
във две големи, глупави деца.

* * *

След теб

След теб във мен, знай, не остана вече нищо
и нямам сили аз напред да продължа,
а пък живота ми превърна се в бунище
и там в боклука тъне нейде любовта.
И всеки казва: „Стига тъй песимистично!“ –
а как да гледам аз без твоите очи?
През тях аз виждах този грозен свят различно,
аз виждах себе си и своите мечти...
Аз виждах обич във очите ти безкрайни...
аз виждах нежност и любов дълбоко в тях,
ала не знаех, че зад тях се крият тайни
в които даже включена не бях...
Аз имах нужда от целувките ти мили,
аз имах нужда и от твоите ръце.
Но защо, кажи, захвърли ме без сили,
във боклука със изтръгнато сърце.
Безнаказано захвърли ме, любими.
Защо открадна, мили, моите мечти?
Защо отне ми любовта? Защо, кажи ми,
а сърцето си на нея подари...
След теб живота ми превърна се в бунище
След тебе аз, не чувствам вече нищо
освен една огромна болка... колко болка...

* * *

Раздвоена

Раздвоена между „бъдеще“ и „минало“;
Раздвоена между „заповед“ и „зов“;
Знам назад, че вече всичко е отминало,
но защо напред не тръгваш ти, любов?

Раздвоена между „мразя“ и „обичам те“;
Раздвоена между“ тръгвам“ и „оставам“;
Между моето и твоето отричане,
между моето и твоето „Прощавам!“.
Раздвоена, непрестанно се разкъсвам,
пясък вече е сърцето ми изстинало.
Всяка мъничка прашинка се откъсва
и дели се между „бъдеще“ и „минало“.
А пък твойто име шепне постоянно
и говори за любов... сълзи... раздяла...
Аз съм вече половин сърце метално,
ала някога със теб била съм цяла...

* * *

Целия свят

Вземи я, тъпчи я, убий я безжално
и нека се гърчи в ръцете ти
убий любовта, защото вече тотално
ми писна да тровиш сърцето ми
Превзе ме – душата, сърцето, мечтите
вандалствай – кради и троши
но нека поне там из руините
личи си че идвал си ти

Дай ми сълзи, дай ми силна отрова
омраза ми дай за обяд
защото палач си ми зная до болка
но ти си ми целия свят

* * *

Битка

Защо винаги ми пишеш онези, двете думи,
и никога не смееш пред мен да изречеш.
Знай не любов, а стихове е всичко по между ни,
но въпреки това отказваш да ме разбереш.

Не знам дали да почнем всичко отначало,
защото във сапунка се превърна любовта.
Оправи се проблема, после даваме начало
на нашата със сигурност изгубена война.

И всеки стих е битка, и всеки спомен – рана,
а всяка дума със години връща ни назад.
Тъй че, мили мой, оказахме се двама
глупаци дет` превърнахме една любов във АД!!!

Защо винаги ми пишеш онези, двете думи,
и никога не смееш пред мен да изречеш.
Знай не любов, а битки е всичко помежду ни
но аз ще спра, когато и ти решиш да спреш...

* * *

А вие ми кажете...

Изглежда с теб сме мазохисти,
защо не спрем с теб таз война.
И аз, и ти сме непукисти –
и май убихме любовта...

Не вярват Те, че толкова е обич,
колкото въпроса е „Какво,
щеше да е ако бяхме с тебе
слели си сърцата във едно?“

Аз обвинявам теб за мойте грешки.
Ти обвиняваш мен за твоите, нали?
Нанасяме си много рани тежки,
но пак не спираме, дори да ни боли.

И знам, че хората в момента ни се смеят –
„Какво очаквали са от това?
Те да се нараняват май живеят,
а не за да запазят любовта!“

А може би са прави за това...
А може би въпроса ни гризе...
Ако не са и туй е любовта...
Да я убия, просто няма начин! НЕ!!!

* * *

Като сираче

Денят е празен и студен
без теб, без твойта топлина.
Какво не ти хареса в мен,
та ме остави тук сама?

Аз ходя. Улиците празни.
Дъжда вали. Сърцето плаче.
Какво във мене те подразни
да ме оставиш кат` сираче.

Аз хляб не искам – Любов не прося!
Аз търся те – Не те намирам!
На чувства гола – на думи боса
Защо те чаках? – Не разбирам!