Свободно време

Любовни есенни рими – 23-а част

Двадесет и трета част от стиховете от конкурса на Az-jenata.bg „Любовни есенни рими“

05.11.2012г. / 16 45ч.

Аз жената

Снимка: Reuters

В ада не вали

Накъде? При мене е простора –
хванах го, на пръсти го лових.
Беше невъзможно, но го сторих –
светъл свят за тебе сътворих.
Гледах те... но виждат ли очите.
Вътре – непрогледна дълбина.
Къс по къс небета ти събирах,
срина ги – затрупах се сама.
С времето проглеждам и ми пари,
пари ли – тогава и сълзи,
както по стъбла ранени лази
сок горчив от плачещи лози...
Няма накъде, къде да хвана?
Тъпча все на място и назад.
Казаните думи са в казана,
паля и сама си правя ад...
Адската горещница не дреме,
стръвно зее, хапе... и боли.
Облачно. Не святка и не стене.
Не, не чакам... В ада не вали.

* * *

До капка

Пресъхнаха без вино бъчвите.
Избяга презглава и гроздоберът.
Цветът на вино сигурно е същият,
но помня го – с вкуса от вчера.
По тъмно прекипяваше. И в него
звукът на зряло грозде се разпукна.
А аз отворих мрака на килията,
на който неочаквано почука.
Избяга ли? Едва ли ще посмееш
след котвата, с която те притеглих
към дъното заливано от обич
да слезеш с мен в безцветния ми делник.
И ти остана – врича се и слиза
надолу по въжета от коприна.
Поиска ми подслон – притихнал завет –
след бродене в бодли и сред коприва.
Намери ме. На устните положи
венец от изтънялата си нежност,
а аз по тъмно – тъмно вино сложих
искрящо до пенлива неизбежност.
Сега плета, а нощем я доплитам
пътеката, с която те догонвам.
Дори и тук, усещам че се скита
духът ти по природа неуморен.
Избяга ли? Не си, защото имам
въжетата... но виното изтече.
Съня ти сит пресявам. И ми стига –
до капка сетна ти ми се обрече.

* * *

На дъното стоя

Не се заглеждай дълго във очите ми –
опасно е. Дълбоко. И е тъмно.
А тъмното отглежда страхове
и после, с тях, вървенето е стръмно.
Не пазя във очите си небе.
Небето ми потъна и кротува
пак там, където никой не краде,
но как се стига – дълго се умува.
Не святкай със фенерче, не търси –
вървяната пътека е покрита
с износени от времето следи.
За невървян от никой път попитай.
Намериш ли го – стигнал си целта
с ключа, за който има я вратата.
А аз съм там – на дъното стоя,
в очите си, където дълго чакам.

* * *

Сам
На поета Валери Станков

Ти просто остаряваш, но момче
в главата ти все още се бунтува.
Не те ли свърта? Знаеш – две и две
събират се, докато ти кукуваш.
Изплака се. Не спираш да дъждиш
и все хвърчиш. След вятъра се носиш.
Замина тя... Остана да стърчиш
и милост от сърцето си да просиш.
А то е изцедено до сълза,
в която можеш сам да се удавиш.
Заглъхва в самотата ти дъждът
и иска ти се с него да отпрашиш.
Но ти оставаш глух като скала
и сам с морето още си говориш.
Полюшваш се след празните платна –
не стигат, с тях тъгата да разпориш.
Не я търси. Самотният ти глас
прегракнал е в пустинята. И вие.
Завий се с мрак след глътка остър хлад.
Любимата ти нощ ще те покрие.

* * *

Ти, аз и любовта

Ако не мога да те имам с обич,
ще трябва да избягам. Да се махна.
Тя, любовта ни, е отроче.
Не се ли храни – става и опасна.
Докато я отглеждам и се грижа,
докато я приспивам и люлея –
доволна е, в очите ти се крие,
а после не мирясва и лудее.
Такава е – лудетина. Жестока.
Не спира да расте. И ме поглъща.
Дано успея някак отвисоко
да сляза на земята, като в къща.
Небето й се вдига напосоки,
а моите крила – без сила – тежки.
Съдбата ми е делнична неделя,
а слабостта – че рядко съм безгрешна.
На кръста ти, любов, не се умира.
А твоят ореол е кръг от ада.
Не ме търси – аз в тебе се намирам,
зазидана във строфа от балада.

* * *

Щастлива

За тебе мисля.
Днешният ми ден
направи ме да бъда по-различна.
Събуди трепет тлеещ в мен
и стопли зимата ми прозаична.
Сега ми липсваш. И чета
отново твоите послания.
Успявам някак да те приближа,
макар че ни разделя разстояние.
Долавям, че във мислите и ти
ме търсиш като остров и опора.
Когато самотата натежи
се чувстваме наполовина хора.
Заспивам с мисълта за теб.
Не. Малко трудно се заспива.
Но чувствам се щастлив човек
защото знам, че теб те има.

* * *

Безсмъртната любима все боли
На поета Валери Станков

Сега си по-самотен от клошар
закърпил пак душата с кръпка.
Какво остана? Виснал, стар хастар –
намяташ го и тръгваш с бавна стъпка.

Отчаян си. Към края ли вървиш,
макар че още капе от сърцето
нектарът на любовен еликсир,
от който бляскав пир в очите свети?
Не ти се иска сам да продължиш,

нарамил сто преминати пътеки.
Една готов си пак да прекосиш,
но в нея силуетът неин да свети.

Ти пак очакваш. Още си копнеж.
На кулата високо си застанал.
Простено е! Не луд, един поет
в сърцето ти на пост докрай остава.

Тя чува те. От края на света
или облакътена на небето.
Безсмъртната любима все боли
пристъпи ли поне веднъж в сърцето.

* * *

Болезнено щастлива

Не знаех, че от щастие боли.
Усещам как сърцето ми препуска.
Незнайно как успя и ме откри,
и нежност към лицето ми заспуска.
Каква ли жажда мъчи твоя дух,
в каква пустиня ходиш в изнемога?
Не те познавам, твоя глас не чух,
но трепетно да чакам вече мога.
Не ме събуждай. Нека продължи
омаята на сладката магия,
която ти за мене сътвори.
Със жадни мигли този сън ще пия.

* * *

Вина

Каква е тази тишина –
талазено-мастилена и гъста,
в която до подмола и ръба
и крачка стига. И си стигам ръста.
Добра. Поисках, но не станах.
Запомням и си обещавам
тъй както плува се река,
захвърлям след лъжата камък.
Дотук съм колкото следа
в средата на узряване и сладост
на тази тесничка бразда
за смях, за плакане, за радост.
Вината ми е сянка, но висока.
Достатъчност, която е излишна.
На двата края е снегът,
а аз в средата – боса вишна.
Люти, защото не сълзих
навреме, за когото трябва.
Желязна нежност си пестих –
не знаех, че това е хлябът.
Грехът до сълзи ще си ям
зад ъгъла, наказана във рая.
Дано си толкова голям
и пак да си останем двама.

* * *

Виновно

Ти си вино, което обичам,
онемяло от късно доверие.
Потъмнях от вина да се вричам –
и разсъмнах. Нощта е поверие.
Ти нахлу. Има късни берачи.
Гроздоберът е дълга припявка.
Суховейно кръжах и разплитах
затаена в косите задявка...

Винолей на талази приливно-горещ,
с теб нощта е свенлива изгора.
Дай рубини и вино, и галеща свещ
през кълбяща отвътре умора.
Този тъмно-разлят полегат хоризонт
е натегнат до връх на предела,
до дъга от стрела, като шеметен кон
из полетата – жарка постеля.
Тънкопиеща жажда и капка в кръвта
стичат лава в усойните преспи.
Бяло вика опъната струна в гласа.
Загорчава виното без песни.
Най-високо изгрелите кръгли луни
имат тъмни дъна и зеници.
Пропътувах снега и ръбът ме стопи
в глад и вой на горещи глутници.
Има вино за двама. Сгъстено горчи.
Крепостта му е жертвена яма.
С теб, отпили вина, утаено мълчим
в многословна прегръдка за двама.